— Точно в неговия стил — кимна Стоун. — И какво е открил?
— Джонсън е заемал длъжността старши аналитик на базата данни в НРЦ.
— НРЦ? Тоест при Картър Грей?
— Точно така.
Стоун незабавно се надигна.
— Обади се на Рубън и Милтън и им кажи довечера да са на линия. Ще имаме нужда от колата ти. Ела да ме вземеш от обичайното място. Ще се съберем в къщата на Милтън, защото е най-близко до мястото.
— Кое място?
— Бетезда. Отиваме в жилището на Патрик Джонсън.
— Но полицията ще е там, Оливър. Води се разследване на убийство.
— Не — поклати глава Стоун. — Води се разследване на смъртен случай. Полицията без съмнение е склонна да приеме версията за самоубийство. И ако нейните представители не са там, ние със сигурност ще успеем да съберем важна информация. О, и още нещо, Кейлъб. Доведи Гоф.
Кейлъб го сподири с озадачен поглед. Та Гоф беше собственото му
Тайлър Райнке и Уорън Питърс напуснаха остров Рузвелт и се върнаха в НРЦ. Оставиха в лабораторията „предсмъртното писмо“ на Патрик Джонсън за графологична и дактилоскопска експертиза, подчертавайки важността на евентуалните латентни пръстови отпечатъци, които биха изключили версията за самоубийство. Разбира се, истинските им намерения бяха по-различни. Надяваха се, че ако някой от снощните очевидци е докосвал писмото и полицията разполага с пръстовите му отпечатъци, нещата автоматично ще бъдат приключени.
След това подкараха към Джорджтаун, слязоха от колата и тръгнаха пеша към брега.
— Не са се обадили — подхвърли Питърс. — Иначе вече щяхме да знаем.
— Което ни дава възможност за маневриране — отбеляза Райнке.
— Какво са видели, според теб?
— Нека приемем най-лошия вариант: видели са достатъчно, за да ни разпознаят.
— Съгласен съм — кимна Питърс, помълча и добави: — В такъв случай трябва да приемем и една друга теория — не са съобщили на полицията, защото са вършили нещо незаконно на острова или имат други причини да мълчат.
— Ти беше на носа на лодката. Не успя ли да ги разгледаш?
— Проклетата мъгла ми попречи. Ако ги бях видял както трябва, нямаше да имаме проблеми.
— Лодката им?
— Стара, дървена, с най-малко четири места.
— Толкова ли бяха?
— Видях двама, може би трима. Не съм сигурен. Вероятно съм улучил някой, защото чух вик. Единият определено беше възрастен, мярна ми се бялата му брада. Дрехите му бяха доста дрипави.
— Клошар?
— Може би.
— А сега да помислим за полицията. Най-вече за ФБР и Сикрет Сървис, които вземат дейно участие в разследването.
— Това можеше да се очаква — отвърна Питърс. — Всеки смъртен случай е обект на следствие.
— Но не очаквахме свидетели. Какво мислиш за тоя Форд?
— Не е хлапак и вероятно си разбира от работата. По-късно ще потърсим още информация за него и за партньорката му. Повече ме тревожи ФБР.
Стигнаха брега на реката и Райнке промърмори:
— Насочиха се насам. Сутринта направих кратък оглед, но не открих нищо. Лодката обаче трябва е някъде тук. Аз тръгвам на север, а ти — на юг. Извикай ме, ако откриеш нещо.
Обърнаха се и тръгнаха в противоположни посоки.
Годеницата на Патрик Джонсън най-после спря да ридае, което позволи на Алекс и Симпсън да й зададат няколко въпроса. ФБР вече бяха минали оттук, но Алекс се съмняваше, че агент Лойд е проявил достатъчно такт и търпение, затова реши да опита с по-мек подход.
Ан Джефрис живееше в едностаен апартамент в Спрингфийлд, Вирджиния, където срещу 1800 долара месечен наем човек получава само една спалня и баня. Джефрис беше средна на ръст, малко пълничка, с месесто лице и дребни черти. Носеше тъмната си коса пусната, а зъбите й блестяха от скорошно избелване.
— Трябваше да се оженим на първи май догодина — прошепна тя. Беше облечена в измачкан анцуг, косата й беше разрошена, а в краката й се валяха купчина използвани салфетки.
— Не сте в течение на някакви проблеми, така ли? — попита Алекс.
— Никакви — отвърна през хълцане тя. — Бяхме щастливи заедно, а работата ми вървеше много добре.
— Какво работите? — попита Симпсън.
— Директор по развойната дейност на една благотворителна здравна организация със седалище в Александрия. Вече две години съм там. Много си харесвам работата. Пат също обичаше своята.
— Казвал го е пред вас, така ли? — попита Алекс.
— Не, не съвсем — смъкна салфетката от лицето си Джефрис. — В смисъл… Аз знаех, че работи в Сикрет Сървис. Агент като вас. Но никога не споделяше подробности — какво прави, къде ходи. Постоянно се шегуваше, че ако ми каже, после ще трябва да ме убие. Господи, колко е нелепо! — Салфетката отново се вдигна към насълзените й очи.
— Наистина — съгласи се Алекс. — Вероятно знаете, че годеникът ви беше намерен на остров Рузвелт.
— Там се срещнахме за пръв път — въздъхна Джефрис. — Бяхме на пикник. Още помня какво бях сготвила и виното, което пихме.
