— Познавам само Варшава, но, както вече ти казах, беше много отдавна. Вероятно преди да се родиш.
— Ха! Приятно ми е да го чуя, дори лъжа да е. — Тя остави чашката си на пейката и се втренчи в него. — Изглеждаш много по-млад, Оливър.
— Благодарение на твоите умения с ножицата и бръснача.
— Приятелите ти също мислят така, да?
— Кои приятели?
— Видях ги.
Той я стрелна с поглед.
— Много хора идват да ме видят в парка „Лафайет“.
— Не. Имам предвид онези, с които
Стоун направи неимоверни усилия да запази самообладание.
— Проследила си ме на
Какво ли бе видяла и чула?
В очите на Аделфия се появи закачлив пламък.
— Може пък да съм нещо чула, а може и да не съм — сякаш отгатна въпроса му тя.
— Кога беше това?
— Най-сетне цялото ти внимание имам! — тържествуващо се усмихна жената, примъкна се по-наблизо и го потупа по ръката. — Не безпокой се, Оливър. Не съм шпионка. Виждам някои неща, но не подслушвам. А и каквото видя, за мен остава си. Завинаги.
— Не че сме направили нещо, което си струва да бъде видяно или чуто — каза той.
— Ти търсиш истината, Оливър — усмихна се тя. — Нали така на плаката ти пише? Знам, че я искаш. Ти си от хората, които търсят такива неща.
— Боя се, че колкото повече време минава, толкова по-малки са шансовете ми да я открия.
Погледът на Аделфия изведнъж се измести към сгърченото същество, което се влачеше по алеята. Кой ли не бе виждал този нещастник по улиците на Вашингтон през последните десетина години? На мястото на ръцете му стърчаха чуканчета, покрити с почерняла кожа, а краката му бяха толкова изкривени, че по чудо издържаха тялото му. Обикновено беше полугол, включително и през зимата. Не носеше обувки и босите му крака със странно разкривени пръсти бяха покрити с рани. Очите му бяха празни, а от устата му се точеха лиги. Никой не го беше чувал да говори. На шията му висеше окачена на връв торбичка, а върху протърканата му риза с разкривен детски почерк беше изписана една-единствена дума: „Помогнете“.
Стоун редовно му даваше монети. Знаеше, че спи върху металната решетка на един отдушник близо до Министерството на финансите. На няколко пъти през годините се беше опитвал да му помогне с нещо. Не беше чувал някоя държавна или обществена организация да се е погрижила поне малко за този човек, който отдавна беше загубил разсъдъка си.
— Горкият! — промълви Аделфия. — Сърцето ми къса се, като го гледам!
Тя скочи, измъкна някакви банкноти от джоба си и ги напъха в торбичката му Нещастникът изфъфли нещо и се насочи към групичката хора в съседство, които също започнаха да бъркат по джобовете си.
Аделфия се обърна и тръгна към пейката, но пътят й беше препречен от някакъв едър мъж.
— Не изглеждам като оня малоумник, но съм гладен и имам нужда от една чашка — изръмжа навъсено той. Разрошената коса покриваше голяма част от небръснатото му лице, но дрехите му не изглеждаха дрипави. От него се разнасяше тежка воня.
— Нямам повече пари — уплашено отвърна Аделфия.
— Лъжеш! — дрезгаво изкрещя здравенякът и грубо я дръпна за ръката. — Дай някакви пари!
Стоун се озова между тях още преди Аделфия да изкрещи.
— Пусни я! — хладно заповяда той.
Мъжът беше поне двайсет и пет години по-млад от него и много по-як.
— Разкарай се, старче — презрително изръмжа той. — Не е твоя работа.
— Тази жена ми е приятелка.
— Казах да се разкараш! — извика онзи и рязко замахна. Ударът попадна в брадичката на Стоун и го повали на земята.
— Оливър! — извика ужасено Аделфия.
Писъкът й привлече вниманието на минувачите, които се разкрещяха, а някои от тях хукнаха да търсят полиция.
Стоун бавно започна да се надига. Мъжът измъкна сгъваем нож от джоба си и щракна острието му под носа на Аделфия.
— Давай парите, кучко! Иначе ще опиташ това!
Стоун успя да се изправи и се хвърли върху него. Атаката беше колкото неочаквана, толкова и ефективна. Мъжът пусна Аделфия и залитна назад. Ножът изтрака върху чакъла. Тялото му се олюля и той бавно рухна на колене. В следващия миг вече беше проснат по гръб на тревата и се гърчеше от болка.
Стоун вдигна ножа и го прибра в дланта си по доста необичаен начин. Свободната му ръка разкъса яката на нападателя. Отдолу се появи зачервеният му дебел врат с пулсиращи артерии. Острието на ножа сякаш се готвеше да го пререже от ухо до ухо. В очите на Стоун се появи странен блясък, непознат дори и за най-старите му приятели. Всичко продължи само миг. После тялото му рязко се дръпна назад, а главата му се вдигна към Аделфия, която дишаше тежко и го гледаше с опулени очи. Не беше ясно от кого повече се страхува в момента.
— Оливър? — прошепна тя. — Оливър?!
Стоун захвърли ножа, изправи се и изтупа коленете си.
— Господи, кървиш! — каза Аделфия. — Кървиш, чуваш ли?
— Нищо ми няма — промърмори той и избърса с ръкав разбитите си устни. Беше лъжа. Крошето на нападателя му беше нанесло тежки щети. Главата го болеше, гадеше му се. Бръкна в устата си и с едно дръпване извади един зъб, жестоко разклатен от удара.
— Не си добре! — изпищя Аделфия.
Някаква жена се приближи тичешком към тях.
