Убиецът на Куин беше също като тази черногърба акула, мислеше си той. Сред заподозрените в този случай нямаше диви, безогледни хищници. За никого от тях не бяха известни предишни прояви на насилие. Нямаше, както тъй често се случва при появата на трупове, диря от минали провинения, които да отведат до прага на заподозрян, никой не тътреше подире си окървавено минало като торба карантии за гладни псета. Този убиец бе по-рядко и странно животно – такъв, който прикриваше истинската си природа, докато не бъдеше достатъчно силно притеснен. Оуен Куин, също като Дейв Полуърт, безразсъдно бе затормозил дремещ в очакване убиец и бе привлякъл отприщената му смъртоносна сила срещу себе си.
Страйк неведнъж бе чувал баналното твърдение, че всеки носи у себе си способността да убие, ала знаеше, че това е лъжа. Несъмнено съществуваха такива, за които убийството бе лесно и приятно, той бе срещал неколцина подобни екземпляри. Милиони бяха успешно обучавани да слагат край на живота на ближния; той, Страйк, бе един от тях. Човешки същества убиваха опортюнистично – за изгода и за отбрана, открили у себе си капацитет за кръвопролитие, когато никоя друга алтернатива не изглеждаше възможна; ала имаше и хора, които и при най-силен натиск не бяха способни да се възползват от предимството си, да грабнат възможността, да престъпят финалното и най-властно табу.
Страйк не подценяваше усилията, нужни Оуен Куин да бъде вързан, ударен смъртоносно, разпорен и изкормен. Човекът, извършил това, бе постигнал целта си, без да бъде забелязан, успешно се бе отървал от уликите и очевидно не показваше достатъчно знаци за тревога или угризения, че да насочи вниманието към себе си. Всичко това говореше за опасна личност, за извънредно опасна личност, в случай че бъде обезпокоена. Докато такъв вярваше, че няма разкрития и подозрения срещу него, хората в обкръжението му не бяха застрашени. Ала бъдеше ли докоснат отново...
– По дяволите – промърмори Страйк и бързо загаси цигарата в пепелника до себе си; беше догоряла до пръстите му, без да забележи.
И тъй, какво трябваше да предприеме сега? Помисли си, че щом следата, излизаща от престъплението, беше практически несъществуваща, трябваше да тръгне по следата, водеща
Страйк взе мобилния си телефон и въздъхна дълбоко, като се загледа в него. Зачуди се дали нямаше друг начин да получи от първа ръка нужната му информация. Преговори си наум дългия списък от свои познати и отхвърляше хрумналите му възможности. Накрая без особен ентусиазъм стигна до извода, че първият му избор е най-обещаващ да му свърши работа: Алегзандър, неговият полубрат.
Споделяха общ прочут баща, но никога не бяха живели под един покрив. Ал беше девет години по-млад от Страйк и беше законен син на Джони Рокъби, което означаваше, че практически нямаше пресечни точки в живота им. Ал беше завършил частно училище в Швейцария и в този момент можеше да се намира къде ли не: в резиденцията на Рокъби в Ел Ей, на яхтата на някой рапър, дори на австралийски плаж, защото третата жена на Рокъби беше от Сидни.
И все пак сред всички потомци на баща му Ал бе показал най-голямо желание да създаде отношения със своя по-голям брат. Страйк си спомни как Ал го бе посетил в болницата, след като кракът му бе отнесен от взрив; неловка среща, но трогателна в ретроспекция.
Ал бе донесъл със себе си в „Сели Оук“ предложение от Рокъби, което би могло да бъде изпратено с имейл: финансова помощ за стартиране на детективския бизнес на Страйк. Ал бе съобщил за офертата с гордост, приел я като доказателство за бащиния им алтруизъм. Страйк не се съмняваше, че не беше нищо подобно. Подозираше, че Рокъби или съветниците му се притесняват от възможността еднокракият награден за храброст ветеран да продаде на медиите житейската си история. Предполагаше се, че предложението за подарък ще затвори устата му.
Страйк бе отхвърлил щедростта на баща си, а впоследствие бе получил отказ за заем от всяка банка, където бе кандидатствал. С огромна неохота се бе обадил на Ал, не прие парите като подарък, а също и предложена среща с баща му, но попита дали може да вземе заем. Това очевидно бе предизвикало обида. Впоследствие адвокатът на Рокъби преследваше Страйк за месечните му вноски с усърдието на най-алчната банка.
Ако Страйк не бе решил да задържи Робин като свой служител, заемът вече щеше да е изплатен. Решен беше да го ликвидира преди Коледа, за да не бъде подвластен на Джони Рокъби, и затова беше поел натоварване, поради което напоследък работеше по осем-девет часа седем дни в седмицата. Всичко това никак не го караше да се чувства комфортно по повод обаждането до по-малкия си брат. Страйк можеше да разбере лоялността на Ал към баща, когото очевидно обичаше, ала всяко споменаване на Рокъби помежду им неизбежно бе натоварено с подтекст.
