– Специализирана фирма ги събира всеки вторник. Свързах се с тях – добави Робин и по въздишката й Страйк се досети, че тази следа явно се разсъхваше. – Не забелязали нищо странно и необичайно в чувалите, които събрали във вторника след убийството. Ще е малко нереалистично да мислим, че не биха обърнали внимание на торба с човешки черва. Казаха ми, че вземат оттам предимно тампони и спринцовки, пакетирани в специални пликове.
– Все пак трябваше да се провери – насърчително подхвърли Страйк. – Това е добрата детективска работа, да се елиминират всички вероятности. Искам да те помоля да свършиш и още нещо, ако можеш да понесеш излизане в снега.
– Ще ми е приятно да изляза – грейна мигом Робин. – За какво става дума?
– За онзи човек от книжарницата в „Пътни“, който смята, че е видял Куин на осми – каза Страйк. – Би трябвало да се е върнал от отпуска си.
– Няма проблем – увери го Робин.
През уикенда не се бе удал случай да обсъди с Матю, че Страйк бе готов да й осигури детективско обучение. Моментът не бе удобен преди погребението, а след караницата им в събота вечер би изглеждало провокативно, дори пределно дръзко да повдига този въпрос. Днес тя копнееше да излезе на улицата и да разследва, а после да се прибере у дома и между другото да подхвърли на Матю какво е вършила. Щом той искаше честност, това и щеше да получи.
Каролайн Ингълс, похабена блондинка, прекара един час в кабинета на Страйк тази сутрин. Когато най-сетне си тръгна, проляла сълзи, но решителна, Робин вече имаше новини за Страйк.
– Интервюто с Фанкорт е правено на седми ноември – съобщи тя. – Звънях в Би Би Си. Отне ми цяла вечност, но се добрах накрая.
– На седми – повтори Страйк. – Било е неделя. Къде е заснето?
– Снимачен екип е отишъл в къщата му в Чу Магна – отвърна Робин. – Какво видя в интервюто, че толкова те заинтересува?
– Гледай го пак – поръча Страйк. – Виж дали ще го откриеш в Ютюб. Учуден съм, че не си го забелязала още първия път.
Уязвена, тя си спомни Матю до себе си, който я бе разпитвал за катастрофата на М4.
– Отивам да се преоблека за ресторанта. Ще заключим и ще излезем заедно, става ли?
Четирийсет минути по-късно се разделиха при метрото, като Робин пое към книжарницата „Бридлингтън“ в „Пътни“, а Страйк – към ресторанта на „Странд“, до който възнамеряваше да стигне пеша.
– Твърде много се возих на таксита напоследък – обясни той мрачно на Робин, като не искаше да й споменава колко много му бе струвало да се погрижи за тойота ленд крузъра, с който се бе озовал блокиран в петък вечер. – А и имам достатъчно време.
Тя го гледа няколко секунди, докато той се отдалечаваше от нея, отпуснал тежестта си върху бастуна и с лошо куцане. Развила наблюдателност в детството си в компанията на трима братя, Робин си бе създала необичаен и точен усет за често отрицателната реакция у мъжете на женската загриженост. Все пак се чудеше колко още Страйк можеше да насилва коляното си, преди да се озове обездвижен за повече от няколко дни.
Беше почти време за обяд и двете жени срещу Робин във влака към „Уотърлу“ бъбреха високо, стиснали между коленете си пазарски пликове, пълни с коледни покупки. Подът беше мокър и мръсен, а въздухът – наситен с миризма на влажни дрехи и спарени тела. Робин прекара повечето от пътуването си в безуспешни опити да гледа откъси от интервюто на Майкъл Фанкорт на мобилния си телефон.
Книжарницата „Бридлингтън“ беше разположена на главна улица в „Пътни“ и старомодната й витрина беше запълнена от край до край със смесица от нови и втора ръка книги, всичките натрупани хоризонтално. Иззвъня камбанка, когато Робин прекрачи прага и се озова в приятна застояла атмосфера. Две стълби бяха подпрени до рафтове с още хоризонтално натрупани книги, стигащи чак до тавана. В помещението имаше висящи лампи, спускащи се толкова ниско, че Страйк би си ударил главата.
– Добро утро – поздрави я възрастен господин с прекалено голямо туидено сако, който се появи с почти доловимо скърцане на ставите откъм офис с врата от релефно стъкло.
Когато се доближи до Робин, лъхна я силна миризма на пот.
Вече бе планирала простичката си стратегия и веднага се поинтересува дали разполагат с произведения на Оуен Куин.
– Аха! – закима той. – Мисля, че няма нужда да питам защо е този внезапен интерес.
Самомнителен човек, каквито често биват онези, водещи затворен живот встрани от светските събития, той се впусна без подканяне в лекция относно стила на Куин, който ставал все по-нечетим, докато я водеше към дебрите на книжарницата. След едва двесекундно познанство изглеждаше убеден, че Робин търси някоя от книгите на Куин само защото той бе убит неотдавна. И макар, разбира се, това да бе истината, Робин се подразни.
– Имате ли „Братята Балзак“? – попита тя.
– Е, поне сте достатъчно осведомена, че да не ми искате „Bombyx Mori“ – каза той и премести едната стълба с немощни ръце. – Вече идваха трима млади журналисти да питат за нея.
– Защо тук ще идват журналисти? – попита невинно Робин, докато той се закатери по стълбата и над вехтите му обувки се подадоха чорапи в цвят на горчица.
