– Господин Куин се отби тук малко преди смъртта си – отвърна старият човек, докато се взираше в книги на два метра над Робин. – „Братята Балзак“... „Братята Балзак“... трябва да е тук... сигурен съм, че имах екземпляр...
– Ама наистина ли дойде тук, във вашата книжарница? – удиви се Робин.
– О, да. Веднага го разпознах. Бях голям почитател на Джоузеф Норт, а веднъж се появиха заедно на литературния фестивал „Хей“.
Вече слизаше по стълбата с треперещи крака. Робин се уплаши, че може да падне.
– Ще проверя в компютъра – каза той, дишайки тежко. – Сигурен съм, че имам тук „Братята Балзак“.
Робин го последва, дала си сметка, че след като старецът за последно бе видял Оуен Куин в средата на осемдесетте години, способността му да разпознае отново Куин можеше да е твърде спорна.
– Е, сигурно човек няма как да го сбърка – подхвърли тя. – Виждала съм негови снимки. Има запомняща се външност с тази негова тиролска пелерина.
– Двете му очи са с различен цвят – обясни старият човек, втренчен в монитор на ранен модел на компютрите „Макинтош Класик“, който по сметките на Робин трябваше да е поне двайсетгодишен: бежов, масивен, с големи клавиши на клавиатурата като бонбони лакта. – Вижда се отблизо. Едното е лешниковокафяво, а другото – синьо. Според мен полицаят се впечатли от моята наблюдателност и памет. През войната бях в разузнаването.
Той се обърна към нея със самодоволна усмивка.
– Прав бях, имаме екземпляр. Втора ръка. Насам.
Поведе я към кош, в който безразборно бяха нахвърляни книги.
– Това е много важна информация за полицията – отбеляза Робин.
– Ами да – рече важно той. – За определяне времето на смъртта. Да, бях в състояние да ги уверя, че на осми още беше жив.
– А дали помните какво дойде да търси тук? – попита Робин и се засмя леко. – Много ми е интересно да науча какво е чел.
– То се знае, помня – незабавно отвърна събеседникът й. – Купи три романа: „Свобода“ на Джонатан Францен, „Неназован“ на Джошуа Ферис и... третия го забравих... Каза, че заминавал да си почине и искал да си набави четиво. Обсъдихме електронните книги, той проявяваше по-голяма толерантност към тях, отколкото аз... Някъде тук е – промърмори той, като ровеше из коша.
Робин небрежно се присъедини към търсенето.
– На осми – повтори тя. – Откъде сте толкова сигурен, че е било осми?
Защото подозираше, че в този плесенясал полумрак дните се сливаха един с друг.
– Беше понеделник – уточни той. – Приятно разнообразие бе да побъбрим за Джоузеф Норт, за когото той пазеше топли спомени.
Робин все така не разбираше кое го караше да е убеден, че този конкретен понеделник е бил осми, но преди да успее да му зададе още въпроси, той измъкна с тържествуващ вик антична книга с меки корици от дълбините на коша.
– Ето я. Ето я. Знаех си, че я имам.
– Аз пък никога не мога да помня дати – излъга Робин, когато се върнаха до касата с трофея си. – А случайно да имате нещо от Джоузеф Норт, като така и така съм тук?
– Той написа само един роман – каза старецът. – Нарича се „Към предела“. Знам, че го имаме, той ми е от любимите...
И пак се отправи за стълбата.
– Аз постоянно обърквам дните – храбро продължи Робин, когато чорапите с цвят на горчица отново се показаха пред погледа й.
– С много хора е така – високомерно рече той. – Но аз съм добър в реконструктивната дедукция, ха-ха. Спомних си, че е понеделник, защото в понеделник винаги купувам ново мляко и тъкмо се бях върнал с него, когато господин Куин пристигна в книжарницата.
Тя го изчака да огледа рафтовете над главата й.
– Обясних на полицията, че бях в състояние да си спомня този конкретен понеделник, тъй като отидох както обикновено у приятеля ми Чарлс, разправих му, че съм видял Оуен Куин, и обсъдихме петимата англикански епископи, които преминаха към Католическата църква. Той го бе взел много присърце.
– Ясно – каза Робин и си отбеляза наум да провери датата на това събитие.
Възрастният човек беше намерил романа на Норт и слизаше бавно по стълбата.
– Да, спомням си и друго – добави той с изблик на ентусиазъм. – Чарлс ми показа забележителни снимки на мистериозния кратер, който се появил отведнъж в град Шмалкалден в Германия. Аз служих близо до Шмалкалден през войната. Да... помня, че докато разправях на приятеля си как Куин е посетил книжарницата, той ме прекъсна: „Ти не беше ли ходил в Шмалкалден?“, попита ме. – Треперещите възлести пръсти вече работеха на касата. – И ми каза, че се появил огромен кратер. На следващия ден по вестниците излязоха невероятни снимки... Прекрасно нещо е паметта – заяви самодоволно, като подаде на Робин кафяв хартиен плик с двете книги и в замяна пое нейната банкнота от десет лири.
– Помня го този кратер – каза Робин, което беше поредната лъжа. Извади мобилния телефон от джоба си, натисна няколко бутончета, докато той съвестно отброяваше рестото й. – Да, ето го... Шмалкалден... Удивително, откъде се е взела изведнъж такава голяма дупка? Само че това се е случило – вдигна очи към него тя – на първи ноември, не на осми.
Той примигна.
