– И кога беше това? – за трети път попита Страйк.
– Кого го засяга датата...?
– Мен ме засяга, дявол го взел!
– На девети ли се случи? – попита Робин. Тя беше извикала на компютъра си блога на Катрин Кент, но мониторът беше под такъв ъгъл, че нищо не се виждаше от канапето, където седеше Пипа. – Възможно ли е да е било на девети, във вторник, Пипа? Вторникът след Нощта на фойерверките?
– Беше... да, точно така! – възкликна Пипа, очевидно смаяна от точното попадение на Робин. – Да, Кат замина в Нощта на фойерверките, защото Анджела беше много зле...
– Откъде знаеш, че е било Нощта фойерверките? – попита Страйк.
– Оуен каза на Кат, че не може да се видят тази вечер, щял да прави фойерверки за дъщеря си – обясни Пипа. – Кат много се разстрои, защото той се канеше най-сетне да напусне онази кучка жена си, а изведнъж съобщи, че щял да си играе на фойерверки с бавно...
Тя млъкна рязко и Страйк довърши вместо нея.
– С бавноразвиващата се?
– Аз само на шега – измънка тя засрамена, като демонстрира далеч повече угризения заради изтърваната дума, отколкото заради опита си да намушка Страйк с нож. – С Кат го казвахме само помежду си. Оуен вечно се оправдаваше с дъщеря си, че не напуска семейството си, за да заживее с Кат.
– Какво прави Кат през онази вечер, след като не се видя с Оуен? – попита Страйк.
– Аз отидох у тях. После й позвъниха, че състоянието на Анджела се е влошило и тя отиде при нея. Анджела имаше рак. Бяха се появили разсейки навсякъде.
– Къде беше Анджела?
– В хосписа в „Клапам“.
– Как стигна Катрин до там?
– Какво значение има?
– Просто отговори на въпроса, дявол го взел.
– Не знам... предполагам, че с метрото. Остана при сестра си три дни, спяла на матрак до леглото й, защото очаквали Анджела да умре всеки момент, но тя се държала, така че Кат трябвало да се върне до дома си за чисти дрехи и тъкмо тогава открила ръкописа, разпилян по изтривалката.
– Защо си толкова сигурна, че се е прибрала у дома си тъкмо във вторник? – попита Робин и Страйк, който се канеше да зададе точно същия въпрос, я погледна изненадан.
Още не знаеше за стареца от книжарницата и кратера в Германия.
– Защото във вторник вечер работя на телефонна линия за помощ – отвърна Пипа. – Точно там бях, когато Кат ми се обади разплакана, защото се заела да подреди ръкописа и прочела какво е написано за нас...
– Всичко това е много интересно – отбеляза Страйк, – защото Катрин Кент е казала пред полицията, че никога не е чела „Bombyx Mori“.
Ужасеното изражение на Пипа би могло да е забавно при други обстоятелства.
– Ти ме изигра, мамка ти!
– Да бе, костелив орех се оказа – присмехулно подхвърли Страйк. – Не си го и помисляй – добави и застана плътно до нея, когато тя понечи да се изправи.
– Той беше... боклук! – викна Пипа в безсилна ярост. – Беше използвач! Преструваше се, че се интересува от работата ни, а през цялото време ни е използвал, лъжливият негодник. Мислех, че разбира какво съм преживяла, говорехме с часове за това и той ме насърчаваше да опиша съдбата си, обеща да ми уреди договор с издателство...
Страйк усети да го обхваща внезапна умора. Каква беше тази всеобща мания за публикуване?
– Подмилкваше ми се, убеждаваше ме да споделя с него всичките си най-съкровени мисли и чувства. А Кат... онова, което стори с Кат... Вие не разбирате... Радвам се, че гадната му жена го е убила! Ако тя не беше го сторила...
– Защо все повтаряш, че Куин е убит от съпругата си? – поинтересува се Страйк.
– Защото Кат има доказателство!
Настана кратка пауза.
– Какво доказателство? – попита Страйк.
– Ще ти се да знаеш! – изсмя се истерично Пипа. – Няма значение!
– След като има доказателство, защо не е съобщила на полицията?
– От състрадание! – викна Пипа. – Нещо, което ти не би...
– Ама няма ли край всичкото това крещене? – раздаде се умолителен глас пред стъклената врата.
– О, да му се не види – промърмори Страйк при вида на притиснатия към стъклото силует на господин Крауди от долния етаж.
Робин отиде да отключи вратата.
– Много съжаляваме, господин Крауди...
Пипа в един миг скочи от канапето. Страйк посегна да я улови, но при движението коляното му прещрака. Тя блъсна господин Крауди настрани и избяга с тропот надолу по стълбите.
– Остави я – каза Страйк на Робин, която, изглежда, се канеше да я догони. – Поне ножът й остана у мен.
– Нож? – хлъцна господин Крауди и им отне петнайсет минути да го убеждават да не съобщава на хазаина (защото публичността след случая „Лула Ландри“ беше изнервила графичния дизайнер и той живееше в ужас, че друг убиец може да дойде да дири Страйк и погрешка да нахълта в неговия офис).
– Боже милостиви – изпъшка Страйк, след като най-сетне се отърваха от господин Крауди.
Той се тръшна на дивана, а Робин зае мястото си зад компютъра и двамата се гледаха няколко секунди, преди да прихнат в смях.
– Хубаво изиграхме сценката с доброто и лошото ченге – отбеляза Страйк.
– Аз не се преструвах – възрази Робин. – Наистина малко ми домъчня за нея.
– Забелязах. Ами за мен, че бях нападнат?
– Тя наистина ли искаше да те намушка, или всичко беше театър? – попита Робин скептично.
