– Откъде са изкопали сметка за „Виза“ отпреди шест месеца? Чак досега са ровили из нещата, иззети от кабинета му ли?
– Не – отвърна Илса. – Била е на гърба на една от рисунките на дъщеря му. Явно дъщерята я е дала на негова приятелка преди месеци, а тя е отишла в полицията рано тази сутрин с твърдението, че чак сега погледнала гърба на рисунката и си дала сметка какво е описано там. Какво каза току-що?
– Нищо – въздъхна Страйк.
– Счу ми се като „Ташкент“.
– Близо си. Ще те оставя да си вършиш работата, Илса. Благодаря ти за всичко.
Страйк седя няколко минути мълчалив и разстроен.
– Щуротии – промълви тихо в притъмнелия си офис.
Сещаше се как е станало всичко. В своята параноя и истерия, убедена, че Страйк е бил нает от Лионора Куин, за да лепне убийството на друг, Пипа Миджли бе изтичала от офиса му право при Катрин Кент. Признала бе пред нея как я е издала, че е чела романа, и е настояла да използва уликата си срещу Лионора. Така че Катрин Кент бе дръпнала рисунката, направена от дъщерята на любовника й (Страйк си я представяше притисната под магнит на вратата на хладилника), и бе побързала да иде в полицейския участък.
– Щуротии – повтори малко по-силно и набра номера на Робин.
39
Тъй свикнала съм с отчаянието, че да се надявам не умея.
Томас Декър и Томас Мидълтън,
Както бе предсказала адвокатката й, в единайсет часа на следващия ден Лионора Куин бе обвинена в убийството на съпруга си. Предупредени по телефона, Страйк и Робин проследиха как новината се разпространява онлайн и как минута след минута историята се разрастваше като множаща се бактерия. В единайсет и половина на уебсайта на „Сън“ вече имаше пълна статия за Лионора, озаглавена „Двойничка на Роуз Уест6, обучена в месарница“.
61 Роуз Уест (родена на 29 ноември 1953 г.) – британска серийна убийца, осъдена през 1995 г. за десет убийства и в момента излежаваща присъдата си. – Б. пр.
Журналистите явно старателно бяха събрали доказателства за това, колко лош съпруг е бил Куин. Честите му отсъствия от дома бяха свързани с връзки с други жени, със сексуални теми в творбите му, обсъдени надълго и широко. Катрин Кент бе открита, причакана пред вратата й и снимана. Обрисувана бе като пищната червенокоса любовница на Куин, авторка на еротични романи.
Малко преди обед Илса отново се обади на Страйк.
– Утре тя ще се яви пред съда.
– Къде?
– В „Уд Грийн“, в единайсет часа. Предполагам, че оттам ще я отведат направо в затвора „Холоуей“.
Някога Страйк бе живял с майка си и Луси в къща само на три минути път от женския затвор, който обслужваше Северен Лондон.
– Искам да я видя.
– Може да опиташ, но не си представям, че полицаите ще искат да се доближиш до нея, Корм, и като неин адвокат трябва да ти кажа, че няма да изглежда...
– Илса, сега аз съм единственият й шанс.
– Благодаря за оказаното доверие – коментира сухо тя.
– Знаеш какво имам предвид.
Чу я да въздъхва.
– Мисля и за теб. Наистина ли ти се иска да настройваш полицията срещу себе си...?
– Как е тя? – прекъсна я Страйк.
– Не е добре – отговори Илса. – Раздялата с Орландо я убива.
Следобедът премина в обаждания от журналисти и хора, които бяха познавали Куин, като и двете групи еднакво отчаяно се домогваха до вътрешна информация. Гласът на Елизабет Тасъл бе толкова плътен и дрезгав по телефона, та Робин я помисли за мъж.
– Къде е Орландо? – поиска да узнае агентката, когато Страйк пое слушалката, като че той бе назначен за настойник на всички членове от семейство Куин. – Кой я е прибрал?
– Мисля, че е у съседка – отвърна той, заслушан в свиренето от гърдите й, разнасящо се по линията.
– Боже мой, каква бъркотия – изхриптя агентката. – Лионора... какавидата се размърда след толкова години... Не е за вярване.
Реакцията на Нина Ласелс беше зле прикрито облекчение и не изненада особено Страйк. Убийството се бе отдръпнало на подобаващото си място към мъглявия ръб на възможното. Сянката му вече не я докосваше; убиецът не беше някой от познатите й.
– Жена му наистина прилича малко на Роуз Уест, не мислиш ли? – попита тя Страйк по телефона и той знаеше, че в момента се взира в уебсайта на „Сън“. – Само дето е с дълга коса.
Тя се държеше, сякаш му съчувстваше. Той не бе решил случая. Полицията го бе изпреварила.
– Слушай, поканила съм няколко души в петък, искаш ли да дойдеш?
– Не мога, съжалявам – отвърна Страйк. – Ще вечерям с брат ми.
Отгатна как тя си помисли, че я лъже. Поколеба се едва доловимо, преди да изрече „брат ми“, и тази пауза може би я беше подвела, че се чуди какво да измисли. Страйк не си спомняше някога да е говорил за Ал като за свой брат. Рядко споменаваше роднините си по бащина линия.
Преди да си тръгне от офиса, Робин постави чаша чай пред него, докато той се ровеше из досието „Куин“. Почти усещаше гнева, който Страйк полагаше усилия да прикрие, и подозираше, че той е толкова насочен към Анстис, колкото и към него самия.
– Нищо не е свършило – каза му тя, като уви по-плътно шала около врата си. – Ще докажем, че не го е извършила тя.
