Веднъж преди вече беше използвала местоимение в множествено число, когато Страйк бе изгубил вяра в себе си. Той оценяваше моралната подкрепа, но чувството на безсилие спъваше мисловните му процеси. Ненавистно му бе да обикаля по периферията на случая, докато други издирваха улики, следи и информация.
Тази вечер седя до късно над досието, преглежда бележките, които си бе водил по време на разговори, взира се в снимките, направени с телефона. Осакатеното тяло на Куин сякаш му даваше сигнал в тишината, както труповете често правят, излъчвайки неми молби за правосъдие и жалост. Понякога мъртвите носеха послания от убийците си като знаци, натикани във вдървените им ръце. Страйк дълго гледа зейналата гръдна кухина, въжетата, увити около глезените и китките, изкормените като на пуйка вътрешности, но колкото и да се стараеше, не зърваше на снимките нищо, което вече не знаеше. Накрая загаси всички лампи и се отправи към горния етаж да си ляга.
Изпитваше донякъде облекчение, че му се наложи да прекара сутринта на четвъртъка в кантората на зашеметително скъпите бракоразводни адвокати на неговата клиентка брюнетка в „Линкълнс ин Фийлдс“. Страйк беше доволен, че има с какво да си запълни времето, което не можеше да употреби за разследване на убийството на Куин, но това не му пречеше да има чувството, че е бил примамен да присъства на срещата под фалшив претекст. Флиртуващата дама го бе уверила, че адвокатът й иска да чуе лично от Страйк как е събрал изобилните доказателства за двуличието на съпруга й. Той седеше до нея пред полираната махагонова маса с места за дванайсет души, докато тя повтаряше във всяко изречение „както успя да установи Корморан“ или „на което Корморан е станал свидетел, нали така?“, като от време на време докосваше китката му. На Страйк не му отне дълго да прецени по едва скриваното раздразнение на адвоката й, че не негова е била идеята Страйк да присъства. И въпреки това, както можеше да се очаква при часова такса, превишаваща петстотин лири, той не проявяваше склонност да забърза разговора.
При едно посещение в тоалетната Страйк провери телефона си и видя на миниатюрни снимчици как Лионора беше въведена и изведена от съда в „Уд Грийн“. Беше обвинена и откарана в полицейски ван. Присъстваха много репортери и фотографи, но не и членове на широката общественост, наточили се за кръвта й. Не се предполагаше да е убила някого, на когото обществеността да държи особено.
Тъкмо когато се канеше да се върне в конферентната зала, пристигна съобщение от Робин.
Мога да уредя да посетиш Лионора в 6 тази вечер.
Чудесно, отговори той.
– Според мен – подхвана кокетната му клиентка, когато той седна – Корморан може да е много внушителен свидетел.
Страйк вече беше показал на адвоката й щателните бележки и снимки, които бе събрал, показващи в подробности всички тайни сделки на господин Бърнет, включително опита му да продаде апартамента и цялата история около изумруденото колие. За явно разочарование на госпожа Бърнет, нито един от двамата мъже не виждаше необходимост Страйк да се яви лично в съда, предвид изчерпателния характер на документацията му. Адвокатът едва прикриваше недоволството си от факта колко много разчиташе тя на детектива. Без съмнение, смяташе, че дискретните милувки и пърхащи мигли на брюнетката би трябвало да са насочени към него, в безупречния му костюм на тънко райе, с изисканата му прошарена коса, а не към мъж, който приличаше на окуцял боксьор.
Облекчен да се измъкне от тази задушлива атмосфера, Страйк хвана метрото обратно до офиса си, с голяма радост свали костюма в апартаментчето си и с още по-голяма си помисли как скоро ще се отърве от този конкретен случай и ще сложи в джоба си тлъст чек, който поначало беше причината да го поеме. Сега бе свободен да се насочи към прошарената петдесетгодишна жена в „Холоуей“, наречена „безличната женица на писателя, сръчна със сатъра“ на страница втора на „Ивнинг Стандард“, който си бе купил по път.
– Адвокатът й доволен ли остана? – попита Робин, когато се появи в офиса.
– Умерено – отвърна Страйк и се втренчи в миниатюрната сребриста коледна елхичка, която тя бе поставила на спретнатото си бюро.
Беше украсена с малки играчки и лампички.
– Защо? – попита кратко.
– Иде Коледа – отвърна Робин с лека усмивка, но без извинение. – Щях да я сложа вчера, но след като обвиниха Лионора, нямах празнично настроение. Така или иначе, уредих ти среща с нея в шест часа. Трябва да носиш документ със снимка...
– Добра работа, благодаря.
– Взех ти сандвичи и реших, че ще искаш да видиш това – каза тя. – Майкъл Фанкорт е дал интервю по повод Куин.
