Тя му подаде пакетче сандвичи със сирене и туршия и „Таймс“, сгънат на нужната страница. Страйк се настани на пръдливото канапе и се залови да яде и да чете статията, към която имаше две снимки. Лявата беше на Фанкорт, застанал пред елизабетинска провинциална къща. Беше заснет отдолу и главата му изглеждаше не чак толкова непропорционална, както обикновено. На дясната беше Куин, ексцентричен, с безумен поглед, с триъгълна шапка, украсена с перо, говорещ пред рехава публика, събрана пред малка шатра.
Авторът на статията беше поставил силно ударение на факта, че навремето Фанкорт и Куин се бяха познавали добре и дори са били смятани за еквивалентни таланти.
Вече малцина помнят романа „Грехът на Хобарт“, с който проби Куин, макар Фанкорт да настоява, че той все така е прекрасен пример за стила на Куин, наричан от него магически брутализъм. При все репутацията на Фанкорт като злопаметен човек, той проявява изненадващо великодушие в обсъждането на творчеството на Куин.
„Винаги интересен и често подценяван – твърди той. – Подозирам, че бъдещите критици ще се отнесат към него по-добре, отколкото нашите съвременници.“
Тази неочаквано щедра оценка е още по-учудваща, при положение че преди 25 години Елспет Кер, първата съпруга на Фанкорт, се е самоубила след прочитане на жестока пародия на своя дебютен роман. Подигравката масово се приписва на близкия приятел на Фанкорт и негов литературен съперник: покойния Оуен Куин.
„Човек омеква почти без сам да го осъзнава, това е една компенсация на напредналата възраст – изчерпващият се гняв. Разтоварих се от много чувства, свързани със смъртта на Ели, в последния си роман, който не бива да бъде четен като автобиографичен, макар че...“
Страйк прескочи следващите два параграфа, които бяха, чисто и просто, реклама на следващата книга на Фанкорт, и започна да чете от там, където в очите му се наби думата „насилие“.
Трудно е да бъде свързан този Фанкорт с туидено сако пред мен с някогашния литературен хулиган, както сам се описва, който получава и хвалебствия, и критики за находчивите и самоцелни описания на насилие в ранното си творчество.
„Ако господин Греъм Грийн е бил прав – пише критикът Харви Бърд за първия роман на Фанкорт, – и на писателя му е нужно късче лед в сърцето, то Майкъл Фанкорт със сигурност го притежава в изобилие. Когато чете сцената с изнасилването в „Белафронт“, човек започва да си представя, че вътрешностите на този млад човек са изцяло ледени. Всъщност има два начина да се погледне към „Белафронт“, който без съмнение е талантлива и оригинална творба. Първата възможност е господин Фанкорт да е написал необичайно зрял първи роман, в който е устоял на тенденцията на новака да вкара себе си като (анти)герой. Може да ни стъписват гротескната същност и моралът на творбата, но никой не би отрекъл въздействието и артистизма на прозата. Втората, по-смущаваща, възможност е господин Фанкорт да не притежава много от онзи орган, в който да постави късче лед и това невероятно безчовечно повествование да отговаря на собствения му вътрешен пейзаж. Времето и по-нататъшното му творчество ще покажат кое е вярното.“
Родният град на Фанкорт е Слоу и той е единствен син на неомъжена медицинска сестра. Майка му все още живее в къщата, в която е израснал.
„Тя е щастлива там – твърди той. – Притежава завидната способност да се радва на познатото.“
Собственият му дом е много стъпала нагоре от редовото жилище в Слоу. Провеждаме разговора си в просторна дневна, пълна с фигурки от майсенски порцелан и гоблени от манифактурата „Обюсон“, чиито прозорци гледат към обширната територия на имението „Ендсър Корт“.
„Всичко тук е избрано от съпругата ми – небрежно твърди Фанкорт. – Моят вкус за изкуство е много по-различен и земен.“ Големият изкоп встрани от сградата е подготвен за бетонните основи на скулптура от ръждясал метал, представляваща фурията Тисифона, която той със смях описва като „покупка, направена импулсивно... Отмъстителката за убийство, много въздействаща творба... Жена ми я ненавижда“.
И някак отново се озоваваме там, откъдето започнахме интервюто: зловещата съдба на Оуен Куин.
„Още не съм осмислил убийството на Оуен – тихо изрича Фанкорт. – Като повечето писатели, и аз си избистрям чувствата по дадена тема, като пиша за нея. Така интерпретираме ние света и откриваме логиката в него.“
Дали това означава, че можем да очакваме романизиран разказ за убийството от Фанкорт?
„Отсега чувам обвиненията в лош вкус и експлоатиране на обстоятелствата – усмихва се Фанкорт. – Смея да кажа, че с времето темите за изгубеното приятелство, на последен шанс да се поговори, да се изяснят нещата и да се постигне помирение може и да намерят своя израз, само че убийството на Оуен вече е третирано литературно – от самия него.“
Той е един от малцината, чели прословутия ръкопис, за който се говори, че е послужил като модел за убийството.
