„Прочетох го в деня, когато бе открит трупът на Куин. Издателят ми много държеше да го видя – все пак и аз съм описан в него.“ Изглежда искрено безразличен по повод на това, колкото и оскърбителен да е портретът му в романа. „Не проявих интерес да ангажирам адвокатите си. Ненавиждам цензурата.“
Какво мисли за книгата в литературен аспект?
„Тя е онова, което Набоков нарича „шедьовъра на маниака“ – отговаря с усмивка. – Може след време да има смисъл да бъде издадена, кой знае?“
Няма начин да говори сериозно, нали?
„Но защо да не бъде издадена? – учудва се Фанкорт. – От изкуството се очаква да провокира и в това отношение „Bombyx Mori“ изцяло покрива целта си, че дори я надскача. Да, защо не?“, пита литературният хулиган, удобно разположен в елизабетинското си имение.
„С увод, написан от Майкъл Фанкорт ли?“, питам.
„И по-странни неща са ставали – отвръща с усмивка Майкъл Фанкорт. – Далеч по-странни.“
– Боже мили – промърмори Страйк и метна „Таймс“ на бюрото на Робин, като за малко не събори елхичката.
– Забеляза ли как твърди, че е прочел „Bombyx Mori“ в деня, когато ти откри трупа?
– Да – отвърна Страйк.
– Лъже – заяви Робин.
– Ние мислим, че лъже – поправи я Страйк.
Все така валеше сняг, но придържащ се строго към решението си да не пилее повече пари за таксита, Страйк се качи във вече притъмняващия следобед на автобус номер двайсет и девет. Той се движеше на север и поведе Страйк на двайсетминутно пътуване по наскоро опесъчените пътища. На Хампстед Роуд се качи изпита жена, придружена от хленчещо момченце. Някакво шесто чувство подсказа на Страйк, че и тримата отиваха на едно и също място, и наистина и той, и жената се изправиха, за да слязат на Камдън Роуд пред фасадата на затвора „Холоуей“.
– Сега ще видиш мама – каза тя на момченцето, за което Страйк предположи, че й е внук, макар жената да изглеждаше едва около четирийсетгодишна.
Заобиколена от дървета с оголени клони и тревни площи, покрити със сняг, червената тухлена сграда на затвора би напомняла университетски факултет, ако не бяха предупредителните табели в синьо и бяло и високите вградени в зида врати, през които да могат да минават затворнически ванове. Страйк се вля в редицата от посетители, неколцина от тях придружени от деца, които се дърпаха да оставят следи върху натрупалия край пътеката сняг. Придвижваха се бавно в ледения декемврийски въздух покрай стените от теракота с циментов цокъл. Повечето от дошлите бяха жени, а Страйк се отличаваше сред малкото мъже не само с ръста си, а и защото нямаше вид да е очукан от живота до състояние на летаргичен ступор. Силно татуираният младеж в увиснали джинси пред него залиташе на всяка крачка. Страйк бе виждал жертви на неврологични поражения в болницата „Сели Оук“, но се досещаше, че това тук не е предизвикано от обстрел с минохвъргачки.
Масивната служителка, чиято задача бе да проверява документите, погледна шофьорското му свидетелство, а после и него.
– Знам кой сте – заяви му с пронизващ поглед.
Страйк се почуди дали Анстис не бе поискал да му съобщят, ако дойде да посети Лионора. Изглеждаше напълно вероятно.
Умишлено бе дошъл рано, за да не изгуби нито минута от отреденото време за свиждане с клиентката си. Тази предвидливост му позволи да изпие чаша кафе в центъра за посетители, обслужван от детска благотворителна организация. Помещението бе светло и почти ведро и много от децата се втурнаха към камиончетата и мечетата като към стари приятели. Изпитата спътничка на Страйк от автобуса наблюдаваше равнодушно как момченцето започна да си играе с кукла на Екшън Мен около краката на Страйк, сякаш той бе някоя масивна скулптура. (
Беше повикан в залата за посетители точно в шест, на секундата. Стъпките отекваха по лъснатите подове. Стените бяха от бетонни блокчета, ала ярки стенописи, рисувани от затворници, смекчаваха обширното пространство, в което се носеха потракване на метал и ключове и приглушени разговори. От двете страни на ниска, централно разположена маса бяха поставени пластмасови седалки, наглед неподвижни, за да се сведе до минимум контактът между затворник и посетител и да се предотврати предаването на контрабанда. Ревна някакво детенце. Покрай стените стояха надзирателки и наблюдаваха. Страйк, който досега бе имал работа само с мъже затворници, изпита необичайна за него потиснатост от мястото. Децата, взиращи се в кльощави майки, загатнати признаци на душевно заболяване в неспокойното движение на пръсти с изгризани нокти, сънливи, претоварени с медикаменти жени, сгушени на пластмасовите столове – всичко това бе съвсем различно от мъжките затвори, които му бяха добре познати.
Лионора седеше и чакаше, дребничка и крехка, трогателна в радостта си да го види. Носеше собствените си дрехи – широка тениска и панталони, в които направо се губеше.
– Орландо идва по-рано – каза тя. Очите й бяха много червени, личеше, че дълго е плакала. – Не искаше да си тръгне. Извлякоха я насила. Не ми позволиха да я успокоя.
