Онова, което я подразни и дори оскърби, бе предложението му да включат още един служител. Робин се обърна отново към монитора на компютъра си и яростно затрака по клавиатурата, като блъскаше клавишите по-силно от обикновено, докато пишеше седмичната фактура за развеждащата се брюнетка. Мислила си бе – очевидно погрешно – че тук е повече от секретарка. Помагала бе на Страйк да се сдобие с нужните доказателства, довели до осъждането на убиеца на Лула Ландри; някои от тях дори бе събрала сама, по своя инициатива. През месеците оттогава неведнъж бе вършила работа извън задълженията на секретарка, като бе придружавала Страйк при проследяване, когато би изглеждало по-естествено да са двойка, очаровала бе портиери и неподатливи свидетели, които инстинктивно ставаха резервирани заради размерите на Страйк и навъсеното му изражение, без да се споменават многото обаждания от името на жени по телефона, които Страйк с неговия плътен глас нямаше надежда да имитира.
Робин бе приемала, че Страйк мисли в същата посока като нея: от време на време бе казвал неща от рода: „Добре е за детективското ти обучение“ или „Ще ти е от полза един курс по контранаблюдение“. Предполагала бе, че щом бизнесът им напълно се стабилизира (и че би могла с основание да заяви своите заслуги за това), ще получи обучението, каквото знаеше, че ще й е нужно. А сега излизаше, че тези намеци са случайно подхвърляни, нещо като разсеяно поглаждане на машинописката по главата. Какво тогава правеше тя тук? Защо бе отказала толкова по-добри предложения? (В яда си Робин предпочете да забрави колко малко бе желала работата в „Човешки ресурси“, макар да бе добре платена.)
Може би новият служител щеше да е жена, способна да изпълнява всички тези полезни задачи, а тя, Робин, щеше да бъде секретарка и рецепционистка и на двама им и никога повече да не напуска бюрото си. Не заради такова бъдеще бе останала тя при Страйк, бе се отказала от далеч по-висока заплата и бе създала източник на напрежение в личните си отношения.
В пет часа на секундата Робин прекъсна писането си на средата на изречението, облече си палтото и си тръгна, като затръшна ненужно силно стъклената врата.
Тръшването събуди Страйк. Беше заспал на бюрото си с глава, отпусната върху ръцете. Погледна часовника си, видя, че е пет, и се почуди кой беше дошъл в офиса. Едва тогава отвори вътрешната разделяща врата, видя, че палтото и чантата на Робин ги няма, че мониторът на компютъра й е тъмен, и осъзна, че тя си е тръгнала, без да се сбогува.
– О, по дяволите – избъбри раздразнено.
Тя обикновено нямаше навика да се цупи; това бе едно от многото неща, които харесваше у нея. Какво значение имаше, че не хареса Матю? Нали не той щеше да се омъжва за него? Като си мърмореше ядно под носа, Страйк заключи и изкачи стълбите до мансардната си стая с намерение да хапне и да се преоблече преди срещата с Нина Ласелс.
12
Тя е жена с възхитителна самоувереност, с невероятно остри ум и език.
Бен Джонсън,
Същата вечер Страйк вървеше по тъмния и студен „Странд“ към Флийт Стрийт с ръце, дълбоко пъхнати в джобовете. Движеше се толкова бързо, колкото му позволяваха умората и усилващата се болка в десния крак. Съжаляваше, че е изоставил мира и удобството на мечтаното легло; не беше сигурен, че от тазвечерната експедиция ще излезе нещо добро, и въпреки това почти против волята си бе поразен за пореден път в мразовитата мъгла на тази зимна вечер от старинната красота на вековния град, на който дължеше половината от детската си лоялност към географско място.
В ледената ноемврийска вечер всеки туристически щрих бе заличен: от фасадата от седемнайсети век на „Олд Бел Тавърн“ със светещи ромбовидни стъкла на прозорците лъхаше на древност и благородство; драконът, застанал като страж върху Темпъл Бар с неговия очертан силует, бе свиреп на фона на осеяното със звезди черно небе; в далечината мъгливият купол на „Сейнт Пол“ сияеше като изгряваща луна. Вече наближаваше крайната си цел и високо на тухлената стена пред себе си виждаше имена, които говореха за миналото на Флийт Стрийт, белязано с печатарско мастило – „Пийпълс Френд“ и „Дънди Куриър“ – ала Кълпепър и неговото журналистическо съсловие отдавна бяха прогонени от традиционния си дом в Уопинг и Канари Уорф. Сега правосъдието доминираше в този район и към минаващия детектив се взираше Кралският съд, върховният храм в занаята на Страйк.
Във всеопрощаващо и необичайно сантиментално настроение, Страйк приближи до кръглата жълта лампа отвъд пътя, маркираща „Олд Чешайър Чийз“, и тръгна по тесния проход към входа, като се приведе, за да не удари главата си в ниския щурц.
