– Уелски състезател по ръгби. Двайсет и три участия в националния отбор – уточни Матю.
– Ясно.
– Татко стигна до командир на ескадрила. Напусна през осемдесет и шеста и оттогава има свой бизнес за управляване на недвижими имоти. Добре печели. Е, то се знае, не колкото твоя баща – добави Матю малко отбранително, – но прилично.
„Гръмни се“, помисли си Страйк.
– За какво си приказвате? – попита Робин притеснено, докато сядаше отново на мястото си.
– За татко – отвърна Матю.
– Горкичкият – каза Робин.
– Защо пък „горкичкият“? – сопна се Матю.
– Ами... защото се тревожи за майка ти, нали така? Заради микроинсулта.
– О... за това – измънка Матю.
Страйк беше срещал мъже като Матю в армията: винаги от офицерските среди, но с комплекс за неувереност под гладката повърхност, който ги караше да свръхкомпенсират и понякога да прекаляват в поведението си.
– Е, как са нещата в „Лоутър – Френч“? – обърна се Робин към Матю с желание да покаже на Страйк колко достоен човек беше, да му демонстрира истинския Матю, когото тя обичаше. – Матю прави одит на една много странна малка издателска компания. Чудати са, нали? – подхвърли тя към годеника си.
– Не бих ги нарекъл „чудати“ при кашата, която са забъркали там – отвърна Матю и говори, докато пристигна храната им, като изпъстряше разказа си със счетоводен жаргон и оформяше изреченията грижливо, така че да го поставят в най-добрата възможна светлина, да изтъкнат съобразителността му, бързия му ум, превъзходството му пред по-ограничени и глупави, но по-старши колеги, патронажа му над тъпанарите във фирмата, на която правеше одит. – ...опитват се да оправдаят коледно парти, когато не са направили никакъв пробив за цели две години. Ще е по-скоро като бдение.
Самоуверените упреци на Матю към малката фирма бяха последвани от пристигането на храната им и мълчание. Робин, надявала се Матю да представи по-милите и симпатични подробности, които бе разказвал на нея за ексцентриците в малкото издателство, не можа да измисли да каже нищо. Ала това, че Матю спомена издателска компания, породи у Страйк идея. Челюстите на детектива заработиха по-бавно. Хрумна му, че налице може да е чудесна възможност да издири информация за местонахождението на Оуен Куин, и пространната му памет му предостави късче информация, която бе забравил, че знае.
– Имаш ли приятелка, Корморан – зададе Матю директен въпрос.
Държеше да уточни това, защото Робин беше уклончива на тази тема.
– Не – разсеяно отвърна Страйк. – Извинете ме... няма да се бавя, трябва да се обадя по телефона.
– Да, няма проблем – каза Матю кисело и щом Страйк се отдалечи достатъчно, додаде: – Закъсняваш с четирийсет минути, изчезваш по време на вечерята. А ние ще чакаме, докато благоволиш да се върнеш.
– Мат!
Когато излезе на тъмния тротоар, Страйк извади цигарите и мобилния си телефон. Запали, отдалечи се от останалите пушачи към по-тихо място на спокойната пряка и застана в сенките на тухлената арка под железопътната линия.
Кълпепър отговори на третото позвъняване.
– Страйк, как я караш?
– Добре. Обаждам се да ти искам услуга.
– Казвай – равнодушно рече Кълпепър.
– Имаш братовчедка, на име Нина, която работи в „Роупър – Чард“...
– Откъде знаеш, дявол го взел?
– Ти ми каза – търпеливо посочи Страйк.
– Кога?
– Преди няколко месеца, когато разследвах оня зъболекар шарлатанин по твоя молба.
– Да ти имам паметта – изпъшка Кълпепър, по-скоро притеснен, отколкото впечатлен. – Това направо не е нормално. Та какво за нея?
– Дали би могъл да ме свържеш с нея? – помоли Страйк. – В „Роупър – Чард“ утре имат празненство и бих искал да присъствам.
– Защо?
– По повод един случай – уклончиво отговори Страйк. Той никога не споделяше с Кълпепър подробности за разводите във висшето общество и за бизнес споровете, които разследваше, въпреки честите молби на журналиста. – Не забравяй, че съвсем скоро дадох рамо на кариерата ти.
– Да, добре – избъбри неохотно онзи след кратко колебание. – Защо пък да не ти услужа?
– Тя неомъжена ли е? – попита Страйк.
– Какво, и с чукане ли искаш да те уредя? – възкликна Кълпепър, повече развеселен, отколкото възмутен, че Страйк би могъл да сваля братовчедка му.
– Не, искам да знам дали ще изглежда подозрително, ако тя ме заведе на партито.
– А, ясно. Май току-що се раздели с някакъв. Не знам. Ще ти пратя номера й в есемес. Чакай само да дойде неделя – добави Кълпепър с едва сдържано злорадство. – На лорд Паркър ще му се стовари на главата истинско цунами.
– Първо позвъни на Нина по моя повод – помоли Страйк. – Обясни й кой съм, та да е наясно какво става.
Кълпепър се съгласи да го стори и затвори. Тъй като не се беше разбързал особено да се върне при Матю, Страйк допуши цигарата си докрай, преди да влезе отново в заведението.
Докато вървеше през салона с наведена глава, за да избегне накичените висящи тигани и разни пътни знаци, Страйк си помисли, че това претъпкано пространство е като Матю: голямо престараване имаше в него. Декорът включваше старомодна печка и античен скрин, кошници за пазаруване, стари гравюри и чинии – накратко, куп аранжирани вехтошарски находки.
