– Знаете ли „Олд Чешайър Чийз“? – попита Нина. – На Флийт Стрийт е. Никой от колегите няма да бъде там, а е на разстояние пеша от службата. – Знам, че има сантиментален дух, но много го харесвам.
Разбраха се да се видят там в седем и половина. Страйк се върна към бръсненето си и се запита доколко вероятно бе да срещне на това празненство на издателството на Куин човек, който би могъл да знае местонахождението му. „Бедата ти е – смъмри Страйк наум отражението в кръглото огледало, докато и той, и то смъкваха наболата си брада, – че продължаваш да действаш, сякаш си в Отдела за специални разследвания. Нацията вече не ти плаща да си толкова щателен, приятел.“
Ала той не умееше иначе; това бе част от кратък, но непоклатим правилник на лична етика, който бе спазвал през целия си живот на възрастен човек: свърши си работата, и то добре.
Страйк възнамеряваше да прекара по-голямата част от деня в офиса, което при нормални обстоятелства би му било приятно. С Робин си поделяха писмената работа; тя бе интелигентен слушател и често откликваше с полезни идеи, проявяваше все същия жив интерес към механизма на разследването, както когато постъпи на работа. Днес обаче се отправи към долния етаж с известна неохота и то се знае, вътрешните му антени доловиха колеблива нотка в поздрава й, за която бе сигурен, че след малко ще прерасне във въпроса „Как ти се стори Матю?“.
Страйк се затвори във вътрешния си кабинет под претекст, че има да провежда телефонни разговори, и си каза, че тъкмо заради това бе лоша идея да се срещаш с единствения си подчинен извън работно време.
Гладът го подгони да се покаже няколко часа по-късно. Робин както обикновено беше купила сандвичи, но не бе почукала на вратата му да го уведоми, че вече са тук. Това също сочеше към чувство на неловкост след предишната вечер. За да отсрочи момента, когато тя щеше да бъде спомената, и с надеждата, че при по-продължително отлагане Робин можеше да се откаже да повдига въпроса (макар тази тактика никога да не му бе донасяла успех с жена преди), Страйк й обясни, че току-що е разговарял по телефона с господин Гънфри (истина беше).
– Той ще се обърне ли към полицията? – попита Робин.
– Ъъ... не. Гънфри не е от тези, дето търсят полицията, ако някой ги притеснява. Той е не по-малко криминален в деянията си от човека, който крои намушкване на сина му с нож. Все пак осъзна, че този път е нагазил в дълбоки води.
– Не ти ли хрумна да запишеш предложението на онзи гангстер да ти плати за атентата и сам да отидеш в полицията? – попита Робин, без да е поразсъждавала.
– Не, Робин, защото би станало ясно откъде е дошла следата и това би затруднило бизнеса, при положение че ще трябва да избягвам наемни убийци, докато провеждам следене.
– Но Гънфри не може вечно да държи сина си у дома!
– Няма да му се наложи. Ще отведе семейството си на изненадваща ваканция в Съединените щати, ще се обади на любителя на ножовете от Ел Ей и ще му обясни, че след като е помислил по въпроса, се е отказал да се намесва в неговите бизнес интереси. Няма да изглежда особено подозрително. Онзи вече му е причинил достатъчно гадости, че клиентът ни да потърси примирие. Тухли, метнати през предното стъкло на колата му, заплашителни обаждания до жена му. Май трябва да се върна в Крауч Енд другата седмица да му кажа, че момчето изобщо не се е появило, и да му върна парите – въздъхна Страйк. – Не е особено достоверно, но не искам да хукнат да ме издирват.
– Той ти е дал...
– „Маймунка“, петстотин лири, Робин – отговори Страйк. – Как му казват на това в Йоркшър?
– Шокиращо малка сума за намушкване на тийнейджър – някак насилено отвърна Робин и после, спипала Страйк неподготвен, зададе въпроса: – Как ти се стори Матю?
– Приятен човек – излъга механично Страйк.
Въздържа се от разпростиране. Тя не беше глупава; при много предишни случаи той беше впечатлен от усета й към лъжата, към фалшивата нотка. И въпреки това не можа да се сдържи бързо да прехвърли разговора на друга тема.
– Започвам да си мисля, че може би следващата година, ако осъществим добра печалба и ти вече си получила повишение на заплатата си, ще е оправдано да вземем и още някого в офиса. Съсипвам се от работа, не мога да продължавам вечно така. На колко клиенти се наложи да откажеш напоследък?
– На неколцина – отвърна Робин със самообладание.
Като си даваше сметка, че не бе проявил достатъчно ентусиазъм по повод Матю, но решен да не става още по-лицемерен, Страйк отново се оттегли в кабинета си и затвори вратата зад себе си.
В този случай обаче Страйк беше само наполовина прав.
Робин наистина се бе почувствала разочарована от отговора му. Ясно й беше, че ако Страйк наистина бе харесал Матю, не би избрал фразата „приятен човек“. Щеше да каже „Да, бива си го“ или „Би могла да направиш и по-лош избор“.
