Малката шега не срещна ответ. Чард не се усмихна. Аурата на неловкост и несъвместимост, която го бе обкръжавала на фирменото парти, все така се долавяше и тук. Той стисна ръката на Страйк, без да го поглежда в очите, и думите му за посрещане бяха:
– Цяла сутрин чакам да отмените посещението си.
– Не, успяхме – ненужно отвърна Страйк. – Това е асистентката ми Робин, която ме докара. Надявам се...
– Е, няма да я оставим навън на снега – рече Чард, но без сянка от сърдечност. – Заповядайте, влезте.
Той отстъпи на патериците си, за да ги пропусне през прага на излъсканите до блясък дъски с цвят на мед.
– Нали не възразявате да си събуете обувките?
Набита филипинка на средна възраст с прибрана на кок черна коса се появи от две летящи врати в тухлената стена вдясно от тях. Беше облечена изцяло в черно и държеше две бели ленени торби, в които вероятно се очакваше Страйк и Робин да поставят обувките си. Робин подаде своите; усети се странно уязвима, когато почувства дъските на пода под стъпалата си. Страйк просто стърчеше там на единствения си цял крак.
– О – продума Чард и отново се втренчи. – Не, предполагам... Господин Страйк по-добре да си остане с обувката, Ненита.
Жената се оттегли в кухнята без нито дума.
Някак си интериорът на Тайбарн Хаус засили у Робин неприятното чувство за шемет. Обширното пространство не бе разделено с никакви стени. Първият етаж, до който се стигаше по спираловидна стълба от стомана и стъкло, висеше на дебели метални кабели от високия таван. Далеч над главите им се виждаше огромното двойно легло на Чард от черна кожа, а над него на тухлената стена висеше нещо като грамадно разпятие от бодлива тел. Робин бързо свали поглед, защото вече съвсем й прилоша.
Повечето от мебелировката на долното ниво представляваше кубове от черна или бяла кожа. Вертикални стоманени радиатори бяха разположени помежду измамно прости библиотечни рафтове, отново от дърво и метал. Доминираща в рехаво обзаведеното помещение бе бяла мраморна скулптура в човешки ръст на женски ангел, стъпил на скала и с частична дисекция, която показваше половината от черепа й, част от вътрешностите и малко от костта в крака й. На Робин, неспособна да откъсне поглед от нея, й направиха впечатление гърдите, две едри полукълба, подобни на шапки на гъби върху облия гръден кош.
Нелепо беше да й призлява, при положение че подложеното на дисекция тяло бе от студен чист камък, неодушевен материал, нищо подобно на разложения труп, запазен в мобилния телефон на Страйк...
– Добре ли си, Робин? – остро попита Страйк.
Тя осъзна от израженията на двамата мъже, че вероятно е променила цвета си, и към ужаса й да не би да припадне се добави конфузът, че злепоставя Страйк.
– Съжалявам – пробъбри с изтръпнали устни. – Беше дълго пътуване... Ако може, чаша вода...
– Ами... добре – отвърна Чард, сякаш водата тук бе в недостиг. – Ненита?
Жената в черно се появи отново.
– На младата дама й е нужна чаша вода – каза Чард.
Ненита направи жест на Робин да я последва. Докато вървеше към кухнята, Робин чу патериците на издателя да потропват глухо по дървения под зад нея. Щом влезе, бегло регистрира повърхности от неръждаема стомана и боядисани в бяло стени, а също и младежа, когото бе докарала насам, разбъркващ нещо в голям тиган, после се озова седнала на ниска табуретка.
Робин бе предположила, че Чард е тръгнал подире й, за да провери дали е добре, но когато Ненита й подаде студена чаша в ръката, чу го да проговаря над главата й:
– Благодаря, че оправи портата, Мани.
Младежът не отговори. Робин чу отдалечаващото се потропване на патериците и раздвижването на летящата кухненска врата.
– Вината е моя – каза Страйк на Чард, когато издателят отново се върна при него. И наистина се чувстваше виновен. – Изядох всичката храна, която беше приготвила за пътуването.
– Ненита ще й даде нещо – подхвърли Чард. – Да седнем, какво ще кажете?
Страйк го последва покрай мраморния ангел, който се отразяваше размазано в лъснатия дъсчен под, и двамата се отправиха на четирите си патерици към края на помещението, където черна желязна печка с дърва разпръсваше приятна топлина.
– Страхотна къща – каза Страйк, като се отпусна на един от по-големите кубове от черна кожа и сложи патериците до себе си.
Комплиментът беше неискрен; той предпочиташе утилитарно удобство, а домът на Чард бе изцяло повърхностна показност.
– Да, сътрудничих си тясно с архитектите – отвърна Чард с кратък проблясък на ентусиазъм. – Има още ателие – посочи към друга дискретна двойна врата – и басейн.
Той също седна и протегна пред себе си крака в плътния медицински ботуш.
– Как се случи? – попита Страйк, като кимна към счупения крак.
Чард посочи с края на патерицата си към спираловидната стълба от метал и стъкло.
– Сигурно е боляло – отсъди Страйк, като огледа височината й.
