ИЗ ДНЕВНИКА НА КАТЕРИН АП СКОРОН
25 октомври, 98 година от Междуцарствието
Анкрат. Висок замък. В покоите си. Отново.
Вечно съм в покоите си.
Пак сънувах онзи сън. Сънят с Йорг. Както винаги стискам ножа — трийсетина сантиметра дълъг и тънък като пръст. Той стои срещу мен с разперени ръце и ми се смее. Смее се. Аз стоя с разкъсаната си рокля и стискам ножа, Йорг се смее, и аз го мушкам с ножа… намушквам го здраво. Старата Хана също е там, гледа и се усмихва. Но нещо в усмивката ѝ не е наред, а когато Йорг пада, виждам, че и по него има синини. По шията. Дълги тъмни синини. Толкова тъмни, че различавам следите от пръстите и отпечатъка от палеца.
Разкъсаният сатен се плъзга през пръстите ми, но не той, а аз съм разкъсаната. Спомените ми водят борба със сънищата. Всеки божи ден. И аз не знам кой побеждава и кой губи. Не помня.
7 ноември, 98 година от Междуцарствието
Анкрат. Висок замък. Кулата с камбаната.
Намерих си местенце, където да оставам сама — най-високата точка на Висок замък, там сме само аз, гарваните и вятърът. В кулата има камбана, гигантска, излята от желязо. Тази камбана никога не бие. Виси си там и бездейства. Ако не друго, сега поне ми прави завет от вятъра.
Все по-често ми се иска да съм сама. Придворните дами ми лазят по нервите, дори онези, които са добронамерени. Няма покой в замъка, постоянно ме гложди чувството, че нещо не е наред, нещо, което не мога да назова, да посоча.
Открих инициали тук, в кулата — П. Ѝ. А. — в другия край, където еркерът стърчи над крепостната стена. Виждам ги, но не мога да стигна до тях. Що за човек трябва да е принцът престолонаследник Йорг Анкрат, щом дори името му е недостижимо?
Днес Сагеус дойде в стаята ми. Застана на прага да ме уведоми, че принцът на Стрела пак е дошъл. Принцът и неговият брат — Орин и Еган. Сарет позна, че ще се върнат. Щели да се върнат и пак да душат около мен. Точно така го каза. Все едно са песове, а аз — разгонена кучка.
Не съм. Разгонена тоест. Иначе мога да съм кучка. Всеки ден. Ето, днес разплаках Маери Кодин, а дори не си го бях поставила за цел.
Все пак има нещо в този Орин и нещо друго в брат му, Еган. Баба би казала, че горят твърде ярко. Толкова ярко, че обикновените хора да се опарят, така би казала. Но пък аз никога не съм се смятала за обикновена. И ако тези двамцата горят ярко… ако разпалват нещо в мен, ако ме сгорещяват… какво от това? Мисля си, че и аз им действам сгорещяващо. Иначе защо биха цъфнали отново във Висок замък само месец след първата си визита? Едва ли са се затъжили за компанията на крал Олидан. Не мисля, че страховитото старче е останало впечатлено от чара на Орин или стаената агресивност на Еган. Мисля, че Олидан не би се впечатлил и от самия дявол. Мисля, че не би свел глава дори ако сам Бог прати ангел пред дверите му.
Сарет казва, че и двамата стреляни са насочили стрелите си към мен. Мръсница е тя, сестра ми. Казва, че и двамата ще поискат ръката ми. Макар че не съм първата дъщеря на Скорон, а татко вече обеща земя и съюз на Олидан. Казва, че и двамата щели да ми поискат ръката, но не ръката ми ги интересувала, нито зестрата ми. Каза и още, но устата ѝ е по-мръсна от моето перо, нищо че то е черно от мастилото. И ако наистина ми поискат ръката, какво ще кажа аз? Уж са братя, а никак не си приличат — единият светъл и добър като моя сър Гален, другият тъмен и съблазнителен като Йорг, който го уби.
Снощи пак сънувах. Събудих се в плен на съня, устните ми мълвяха речта му, а сега нищо не помня. Помня само нож, дълъг нож. Знам, че трябва да го използвам. Помня, че Йорг ме е наранил. Редно би било да се върна назад и да прочета дневника си от началото, но по някаква причина ръцете ми не искат да отгърнат първите страници, искат да отгръщат само напред. Това също го сънувах.
Сагеус пак е на вратата. Принцовете чакат.
Не ми харесват очите на този човек.
Горгот е единствен по рода си. Левкротите не ги изливат в калъп. Поразени от отровите на Строителите, те излизат повредени от майчината утроба и се повреждат допълнително и своеобразно през годините след това. Ребрата, които стърчат оголени от гръдния кош на Горгот, са черни и дебели, кожата му е твърда като на животно и по-червена от кръв, а мускулите отдолу се прескачат на възли при всяко движение. И макар че е създаден за война, макар че вдъхва ужас с вида си, Горгот е мой приятел и одобрението му е важно за мен. Същото може да се каже за малцина с нормален човешки образ и повечето от тях са мъртви.
