Потеглихме на шестия ден. Седях на гърба на Барт, схванат целият, лицето ме болеше, раните сълзяха.
— Още не си оздравял — каза Макин до мен.
— Знам, но ми писна да седя в онзи стол и да ви гледам как се тъпчете, сякаш единствената ви амбиция е да станете кръгли — отвърнах.
Дукът излезе при портите на крепостта заедно със стотина от воините си да ни изпрати. Синдри стоеше от дясната му страна, Елин — от лявата. Аларик даде знак за овации. Три пъти северняците нададоха рев и размахаха брадви над главите си. Бая страшнички изглеждат, когато казват довиждане на приятели. Не ми се мисли какво ще е, ако изпращат враг.
Дукът се отдели от хората си и дойде при мен.
— Ти направи магия тук, Йорг. Това няма да се забрави.
Кимнах и казах:
— Оставете Хаймски цеп на мира, дук Маладон. Халрада и синовете му спят. Не ги закачайте.
— А ти имаш приятел там, при тях — усмихна се Аларик.
— Той не ми е приятел — казах. Искаше ми се да е обратното. Харесвах Горгот. За жалост той умееше добре да преценява хората.
— Приятен път. — Синдри застана до баща си, ухилен както винаги.
— Върни се при нас през зимата, крал Йорг — добави Елин.
— Не ти трябва пак да виждаш грозното ми лице. — Наблюдавах светлите ѝ очи.
— Белезите на един мъж са неговата писана история. Твоята история ми харесва — каза тя.
Усмихнах се, макар от усмивката да ме заболя.
— Ха! — възкликнах, обърнах Барт и поведох братята на юг.
Докато пътувахме, се мажех редовно с тъмния мехлем на Екатри и скоро лицето ми започна да оздравява, изпеченото месо се покри с грозна и грапава тъкан. Погледнеш ли ме отдясно, получаваш Йорг Анкрат красавеца, погледнеш ли ме отляво, виждаш нещо чудовищно. Или истинската ми природа, както биха казали някои. Болката намаля, но чувствах страната си неприятно опъната и още по-неприятно парене дълбоко в костите. Поне вече можех да се храня. Колкото по-далеч зад нас оставаха вкусотиите от трапезата на дука, толкова по-силен глад ме мъчеше. Но така е, когато си на път. Тръгнеш ли по пътищата на империята, кръстосваш ли ги ден след ден на конски гръб без друга храна освен онази, която носиш в дисагите си или успееш да откраднеш, задължително откриваш, че на празен стомах всичко ти се струва вкусно. Ако погледнеш буца плесенясало сирене и устата ти не се напълни със слюнка, значи не си достатъчно гладен.
Докато бяхме в Призрачния, готвачите приготвяха печен дивеч с мед и розмарин само и само да изкушат небцето ми. След няколко дни на седлото винаги стигам до заключението, че за да бъда изкушен от храна, тя трябва да е или топла, или студена, а ако е животно, предпочитам да не мърда — това условие не е задължително обаче — и на някакъв по-ранен етап от съществуването си да е имало гръбнак.
През първата ни вечер на път седяхме умърлушени около лагерния огън, отсъствието на най-малкия ни спътник незнайно защо ни потискаше повече от отсъствието на най-големия. Зяпах пламъците и си въобразявах, че усещам съпричастен гъдел в костите на челюстта си, което едва ли беше възможно предвид обезболяващия ефект на мехлема.
— Мъникът ми липсва — изненада ме Грамло.
— Мда — добави Сим и плю.
Кент вдигна поглед от брадвата си, която лъскаше любовно.
— Той добре ли се представи, Йорг?
— Спаси и мен, и Горгот — отговорих. — А преди да умре, видя сметката на огнения маг.
— Браво на момчето — каза Роу. — Безбожно копеленце беше нашият Гог, но имаше огън в него, имаше.
— Макин — рекох аз.
Той вдигна глава и пламъците се отразиха в очите му.
— Понеже Кодин остана у дома, а… — Млъкнах, осъзнал, че за пръв път наричам Призрачния „дом“. — Понеже Кодин е у дома, а Нубанеца не е с нас…
— Да? — подкани ме той.
— Казвам само, че ако тръгна по пътека, която е… твърде опасна, да речем… Ще ми кажеш, нали?
Макин нацупи възпълните си устни, после всмука въздух през зъби.
— Ще се опитам. — Опитваше се от години, знаех го, но сега му бях дал официално разрешение да го прави.
