Една седмица заобикаляхме села и градчета и избирахме най-безопасния маршрут през кралствата по пътя си. Стигнахме до Рей, който беше твърде голям за село, но твърде нов и пръснат, за да се нарече град. На идване бяхме спрели тук да купим провизии, сега, отново с празни дисаги, смятахме да направим същото. Още ми е странно да плащам за разни неща, но не е лошо да си създадеш този навик, ако имаш излишни пари. Разбира се, от време на време трябва да откраднеш по нещо, да го вземеш насила заради единия кеф, как иначе ще си поддържаш формата? Извън това обаче е препоръчително да се плаща, особено ако си крал и джобовете ти са пълни със злато.
Главният площад на Рей не се отличава с особено голяма площ, следователно е главен по някакъв друг показател, а в градчето има други пазарища и разчистени пространства, които не му отстъпват по размери. Райк тъкмо беше натоварил последния чувал овес на великанския си впрегатен кон, а Макин се опитваше да закопчае дисагите си, издути от четири неодрани изкормени заека, когато навалицата около нас се раздели като Червено море пред един старец. Стоях, облегнат на Барт. Беше ми премаляло нещо. Лятото беше решило да ни поздрави преждевременно и слънцето напичаше от ниско небе. Лицето ме болеше ужасно, пристъп на треска пращаше тръпки по тялото ми.
— Принцът на тръните! — викна старчокът, когато ме наближи, и то достатъчно силно, та хората наоколо да се обърнат.
— Нека е крал, щом ще се титулуваме — измърморих. — А и да има Тръни на картата, не съм ги виждал.
Старецът спря на метър от мен и се изправи в пълния си ръст. Кльощав беше, изпосталял като сушена слива, рехави бели кичури се вееха около плешивото му кубе. Очите му бяха млечни, но не като от перде, а някак перлени с намек за разноцветна дъга.
— Принцът на тръните! — викна той още по-силно и около нас започна да се събира тълпа.
— Махай се. — Използвах тихия си глас, онзи, който ти препоръчва да се вслушаш в казаното.
— Златната порта ще се отвори за принца на Стрела. — Нещо изпука във въздуха около нас и рехавата коса на старчока настръхна като ореол. — Ти можеш само да…
Има си чалъм как да изтеглиш мълниеносно меча си. Стига каишката на ножницата ти да е разкопчана, а аз никога не закопчавам моята, можеш да изхвърлиш острието на няколко стъпки във въздуха. Достатъчно е да провреш ръка под едната страна на кръстачката и буквално да изтласкаш меча нагоре. Ако уцелиш точно момента и завъртиш тяло под определен ъгъл, хващаш дръжката в най-високата точка на полета, а после използваш инерцията за мълниеносен замах към досадника.
Погледнах през рамо. Очите на старчока още лъщяха като мляко, но вещанията му бяха пресекнали. Отстъпих встрани и изтеглих острието на меча си от гърдите му. Той погледна надолу към червената рана, но не благоволи да падне.
Изчаках миг, после още един. Тълпата мълчеше, а старецът продължаваше да стои и да разглежда кръвта, която се стичаше по корема му.
— Хей — казах аз.
Той вдигна глава, което помогна. Брадичката му вече не ми пречеше. Отсякох му главата с чист удар. Не обичам да се хваля, но е трудно да обезглавиш човек с един замах. Виждал съм опитни палачи да замахват цели три пъти с брадвата, при това на публична екзекуция, където вратовете на жертвите им са удобно положени върху специално пригоден дръвник.
Вещателят бе така добър да се срине след главата си. Обаче продължи да ме гледа с перлените си очи. Няма магия в това — отсечените глави понякога те гледат близо минута, ако им позволиш, но казват, че е на лош късмет, ако си последното нещо, което видят.
Хванах главата за рехавите кичури и я вдигнах пред очите си.
— Сериозно? Можеш да ми кажеш на какво ще седя или няма да седя след години, но не видя какво очаква самия теб след броени секунди? — Говорех високо, за да ме чуе тълпата. — Този шарлатанин години наред е живял от нещастието на такива като вас.
И с тих глас, само за вещателя и за онези, които ме гледаха през очите му, за всички, които гледаха насам през шир от години, изгубени във времето още преди да се родя, казах:
— Бъдещето си е мое. Само защото си мъртъв, не значи, че си прав. Всички умират.
Устните се усмихнаха. Сгърчиха се.
— Мъртвия крал — казаха те без звук, а в пръстите си, там където докосваха кожата му, усетих иглички, гъдел, сякаш държах паяк в шепата си.
