Пуснах главата и я ритнах към навалицата. Казах, че съм я ритнал, но в действителност е лоша идея да риташ глави. Научил бях това преди години, урок, който ми струва два счупени пръста на десния крак. Номерът е да подритнеш главата странично. Тя със сигурност ще се търкулне, така че не е нужно да прилагаш голяма сила. Проблемът с отрязаните глави е следният — собствениците им вече не проявяват интерес към смекчаване на съприкосновението с твоя ботуш, не са и в състояние да положат усилия в тази насока. Когато риташ някого в главата, както се случва от време на време, и въпросната глава още е на раменете на досадника, въпросният досадник е склонен активно да се отстрани от пътя на ритника ти, което отнема от силата на сблъсъка. Отрязаната глава е мъртва тежест дори ако те гледа право в очите.
С това познанията ми относно ритането на отрязани глави се изчерпват. Вярно, че повечето хора не знаят и наполовина колкото мен по въпроса, макар че в далечната древност е имало маи, които са били истински експерти в този занимателен спорт. Онова, разбира се, е било друга игра с топка, различна от моята.
Макин най-сетне закопча дисагите си и пристъпи към мен.
— Рече да ти кажа, ако прекалиш. Е, казвам ти.
— Разкарай се — отвърнах.
После махнах на братята.
— Яхвайте конете.
Стотина мили се движихме по същия маршрут като на идване, следвайки Северния път през графства Паркат и Бавар, където повечето пътници са добре дошли, стига да не се застояват, и дори нашего брата не среща отпор, стига да не слиза от коня.
Град Ханвер ни посрещна накичен. Заобиколен от мирни селца с тръстикови покриви, които ми бяха направили впечатление още на идване, Ханвер клечеше кротко, недокоснат от война, насред идилична картина от спретнати нивички.
— Май имат религиозен празник. — Кент се изправи на стремената да види по-добре. Беше си гадно копеле, убиец и прочие, но си имаше и набожна страна, при това от хубавата набожност, или поне от по-хубавата.
— Отврат. — Райк обичаше по-шумните празненства, по-дивите и по възможност такива, които завършват с масов бой.
— Ще има хорали — каза Сим. Той пък си падаше по музиката.
И така, без никой да се интересува особено, че аз съм кралят на Ренар, а те в крайна сметка са прости селяндури от първия до последния, братята влязоха в Ханвер и аз след тях. Яздехме по главната улица сред множеството, местните се разхождаха с умити лица и нагиздени с най-хубавите си парцали, децата размахваха панделки на пръчка, някои дори стискаха захаросани ябълки от миналогодишната реколта. Братята се разделиха — Сим тръгна към църквата, Грамло към ковачницата, Райк връчи юздите си на едно момче пред първата кръчма. Роу, като по-претенциозен, спря пред втората, а Кент тръгна към една конюшня да потърси експертно мнение за десния преден крак на своята Хелакс.
— Май не ще да са само хорали — каза Макин и кимна към главния площад. Там беше издигната дървена платформа, трупите — прясно отрязани, с незасъхнали капки смола. Широка сцена с бесилка и три примки, които се люлееха на вятъра.
Оставихме добичетата си при коневръза и Макин хвърли един медник на момчето, което наглеждаше животните.
— Църковна екзекуция — каза Макин. Бяло знаме с кръста и светия граал се вееше в единия ъгъл на платформата.
— Хммм — изхъмках. На пътя Рим разпространяваше отровата си безнаказано, но не и във Висок замък. Това май е единственото лошо влияние, което ме е подминало благодарение на баща ми.
Взехме си шишчета с овнешко от един продавач с табла и застанахме сред навалицата под топлото слънце. Момче продаваше арак в калаени халби, тъмна и горчива местна бира, по-силна от виното. Изчака да изпием бирата и да му върнем халбите, после продължи през навалицата. Може и да нямах интерес към църковните дела, но това не пречеше да се насладя на една добра екзекуция, нали така? Преди години, когато обесиха брат Мерон, Роу каза, че добрата екзекуция нямала нужда от добра причина. Което си е вярно.
Най-напред чухме пеенето — четири момчета от църковния хор. Гласчетата им бяха тънки, но не като на кастрати. Отначало не видяхме нищо интересно освен сребърен кръст на дълъг прът, после тълпата се раздели и момчетата от хора се появиха, в бели роби и с извисени гласове. Зърнах Сим зад тях. Сим не знаеше латински, но това не му пречеше да припява.
После свещениците — две черни врани с цикламени нагръдници, които размахваха кадила. На възраст бяха долу-горе колкото Макин и си приличаха като братя — с еднакви мутри, грозни и сплескани. На каруца зад тях, с вързани крака и ръце и с побелели от ужас лица, се возеха осъдените — майка и двете ѝ дъщери, момичета на десетина-дванайсет години. Последен вървеше главният свещеник, червена коприна се виждаше под черното му расо, беше суров мъж с красиви черти и посребряла, пригладена назад коса.
— Пие ми се свястна бира — каза Макин и плю. — От тоя арак ми горчи в устата.
