Едва се беше сдържала да не повърне на стълбището към тъмницата. Само мисълта за амулета и близостта на елфическия ù воин ù даваха сили да пристъпва надолу към черната каменна пещера.
Никога нямаше да забрави това помещение.
До ден днешен преследваше сънищата ù.
Масата беше празна, но тя го виждаше отгоре – пребит до неузнаваемост и лъхащ на глориела. Бяха изтезавали Сам по методи, за чието съществуване дори не знаеше, преди да прочете писмото на Уесли. Главата на Аробин бе родила най-жестоките. Наказваше Сам, задето я обичаше, задето посягаше на притежанията му.
Аробин влезе в стаята с небрежна крачка, пъхнал ръце в джобовете си. Роуан подуши въздуха и изражението му ù подсказа на какво мирише. Тъмната, студена стая, където бяха оставили тялото на Сам. Тъмната, студена стая, където повърна и лежа на масата до него с часове, неспособна да си тръгне.
Където Едион сега приковаваше Стеван към стената.
– Излезте – нареди Аробин на Роуан и Едион, които се вцепениха. – Вие двамата може да ни изчакате горе. Тук само ще разсейвате госта ни.
– Само през изгнилия ми труп – отсече Едион.
Елин му стрелна остър поглед.
– Лизандра ви очаква в гостната – заяви Аробин с обиграна вежливост, вперил очи в закачуления Валг. Облечените в ръкавици ръце на Стеван дърпаха
веригите, а неспирното му съскане се извисяваше до смайваща свирепост. – Тя ще ви прави компания. Ние с Елин ще се присъединим към вас за вечеря.
Роуан наблюдаваш Елин много, много внимателно. Тя кимна леко.
Очите му намериха тези на Едион – генералът го гледаше втрещено.
Ако се намираше другаде, навярно щеше да си издърпа един стол и да изгледа с интерес последната им битка за мъжко надмощие. За щастие, Едион просто тръгна към стълбището. Секунда по-късно и двамата ги нямаше.
Аробин отиде при демона и свали торбата от главата му.
Черни, озверели очи примигнаха насреща им и се плъзнаха из килията.
– Можем да действаме по лесния или по трудния начин – предложи Аробин.
Стеван просто се усмихна.
* * *
Елин слушаше, докато Аробин разпитваше демона какво представлява, откъде идва, какви са плановете на краля. След тридесет минути и няколко порязвания валгският командир беше готов да му отговаря на всякакви въпроси.
– Как те контролира кралят? – настоя Аробин.
Демонът се засмя.
– Иска ти се да знаеш, нали?
Кралят на асасините се обърна към нея и ù предложи кинжала, по чието острие се стичаше тъмна кръв.
– Искаш ли да опиташ ти? Все пак го правим в твоя чест.
Тя сведе намръщен поглед към роклята си.
– Не искам да я цапам с кръв.
Аробин се усмихна и поряза едната гърда на мъжа. Писъкът на демона заглуши трополенето на кръв по каменния под.
– Пръстенът – пророни след миг. – Всички носим такива. – Аробин спря, а Елин килна глава. – Лявата... лявата ми ръка – поясни съществото.
Аробин свали ръкавицата на мъжа, разкривайки черния пръстен.
– Как?
– И той има пръстен... контролира ни с него. Сложи ли ни нашите, не можем да ги махнем. Правим каквото каже, когато каже.
– Откъде е взел пръстените?
– Май той ги е направил, не знам. – Кинжалът се доближи до него. – Кълна се!
Слага ни пръстените и срязва ръцете ни. После облизва кръвта и сме негови.
Кръвта ни свързва.
– И какво възнамерява да прави с вас сега, когато вече сте плъзнали из целия ми град?
– Издирваме генерала. Няма... няма да кажа на никого, че е тук... Нито пък за нея, кълна се. Друго... друго не знам.
Демонът извърна тъмен, умолителен поглед към нея.
– Убий го – нареди тя на Аробин. – Не можем да го пуснем.
– Моля ви – обади се Стеван, вперил очи в нейните.
Тя извърна поглед.
– Май наистина няма друго за казване – замисли се Аробин.
И му се нахвърли като пепелянка, отрязвайки пръста – и пръстена върху него – с едно свирепо движение. Писъкът на Стеван отекна болезнено в ушите ù.
– Благодаря – издигна глас над неговия Аробин, после прониза гърлото му.
Елин се отдръпна от струята кръв и не отлепи очи от тези на Стеван, докато светлината в тях не угасна. Когато струята стихна, тя обърна свъсен поглед към Аробин.
– Можеше първо да го убиеш и тогава да му отрежеш пръста.
– И какво щеше да му е забавното на това? – Аробин вдигна окървавения пръст и изхлузи халката. – Да не би да си загубила жаждата си за кръв?
– На твое място бих изхвърлила пръстена в Ейвъри.
– Кралят поробва съзнанията на хората с тези чудесии. Възнамерявам да го проуча възможно най-задълбочено. – Естествено. Той пъхна пръстена в джоба си и кимна към вратата. – Е, вече сме квит, скъпа. Готова ли си за вечеря?
Беше ù трудно да приеме предложението му в такава близост до стената, където висеше все още кървящото тяло на Стеван.
* * *
Аробин я настани от дясната си страна – някогашното ù място на трапезата му. Очакваше Лизандра да седи срещу нея, но вместо това домакинът я беше разположил на стола до нейния. Несъмнено за да ограничи възможностите ù до две – да се занимава с дългогодишната си съперница или да говори с него самия. Или нещо подобно.
