Елин изпъна рамене, прогонвайки дъха, заклещил се в гърдите ù, и прекоси стаята. Всяка стъпка я водеше твърде бързо към неизбежното начало на мисията им.
Едион, облечен в изящна тъмнозелена туника, усети настроението ù пръв.
– Е – подсвирна той, – ако вече не ме плашеше до смърт, сега щях да си глътна езика.
Роуан се обърна към нея.
И замръзна на място, виждайки роклята ù.
Черното кадифе прегръщаше всяка извивка на тялото ù и падаше на тежки дипли в краката ù. Роуан, внезапно останал без дъх, плъзна очи по нея – надолу, после нагоре към косата ù, която бе прибрала назад със златни шноли с формата на прилепови крила, издигащи се от двете страни на главата ù като древна тиара; към лицето ù, което бе оставила почти чисто, с изключение на малкото чернило по горните клепачи и старателно оцветените в тъмночервено устни.
Горещият поглед на Роуан я накара да им обърне гръб... където свирепият златен дракон се изкачваше по тялото ù. Надникна през рамо тъкмо навреме да види как очите на принца се плъзват надолу и остават там.
Накрая вдигна бавно поглед към лицето ù. И Елин можеше да се закълне, че видя глад – вълчи глад, пламтящ там.
– Демони и вечеря – обади се Едион и тупна Роуан по рамото. – Време е да вървим.
Братовчед ù я подмина с намигване. Като се обърна към Роуан, който все още бе застинал на мястото си, по лицето му бе останала само сдържана наблюдателност.
– Каза, че искаш да ме видиш в тази рокля – изкоментира Елин с леко дрезгав глас.
– Не очаквах, че ефектът ще е толкова... – Той поклати глава. Обходи с очи лицето ù, косата ù, шнолите. – Приличаш на...
– Кралица?
– Огнедишащата кралска кучка, за която те имат онези копелета.
Тя се изкиска и махна с ръка към него – официалният черен жакет, подчертаващ мощните му плещи, сребристите елементи със същия нюанс като косата му, красотата и изяществото на елегантния тоалет, чийто контраст с татуировката по лицето и шията му беше пленителен.
– И ти не си за изхвърляне, принце.
Твърде скромно изказване. Изглеждаше... не можеше да отлепи очи от него, толкова зашеметяващо изглеждаше.
– Явно – отвърна той, като отиде до нея и ù предложи ръката си – и двамата блесваме в официално облекло.
Тя му се усмихна закачливо и пъхна ръка в свивката на лакътя му. Ароматът на бадеми отново я обгърна.
– Не забравяй пелерината си. Ще ти стане съвестно, ако клетите простосмъртни женици почнат да се взривяват край теб.
– Бих те посъветвал същото, но май ще ти е приятно мъжете да избухват в огньове, докато ги подминаваш.
Тя му намигна и смехът му прокънтя през костите и кръвта ù.
42
Входните порти на Асасинската крепост бяха отворени, а чакълената алея и старателно поддържаната ливада сияеха от светлината на множество газени лампи. Имението, построено от светъл камък, също сияеше, разкошно и приветливо.
Елин ги подготви за гледката по време на пътуването им до тук, но като спряха пред внушителното стълбище, тя погледна двамата мъже, натъпкани на седалката до нея, и ги предупреди:
– Бъдете нащрек и дръжте големите си усти затворени. Особено пред валгския командир. Каквото и да чуете или видите, дръжте големите си усти затворени.
Без истерични териториални нападки.
Едион се засмя.
– Напомни ми да ти кажа утре колко си очарователна.
Но Елин не беше в настроение за закачки.
Несрин скочи от седалката на кочияша и отвори вратата на файтона. Елин слезе по стълбичката, оставяйки пелерината си вътре, и дори не посмя да вдигне поглед към къщата отвъд улицата – към покрива, откъдето Каол и няколко от бунтовниците щяха да им осигурят подкрепление, ако нещата се объркаха.
Беше изкачила половината мраморно стълбище, когато резбованите дъбови врати се отвориха със замах и разляха златиста светлина по прага. Но не икономът ù се усмихваше с възбели зъби.
– Добре дошла у дома! – поздрави я ведро Аробин.
После ги покани в просторния вестибюл.
– Приятелите ти също са добре дошли.
Едион и Несрин отидоха до багажника в задната част на файтона. Преди да отворят отделението и да извлачат окованата, закачулена фигура оттам, братовчед ù извади меча си, който не биеше на очи.
– Нося ти обещаното – заяви Елин, докато двамата изправяха мъжа на крака. Валгският командир се гърчеше в хватките им, препъвайки се към къщата с торба на главата. Изпод грубата материя се разнасяше гърлено, злобно съскане.
– Предпочитам гостът ни да мине през слугинския вход – рече делово Аробин.
Беше облечен в зелено – цвета на Терасен, макар че някой би забелязал първо колко добре той подчертаваше кестенявата му коса. Но това беше просто начин да ги заблуди за намеренията си, за принадлежността си. Наглед не носеше оръжия и от сребристите му очи надничаше само топлота, когато протегна ръце към нея, сякаш Едион не влачеше демон по входното стълбище. Зад тях Несрин подкара файтона към изхода.
Елин усещаше напрежението на Роуан, погнусата на Едион, но избра да ги игнорира.
Пое ръцете на Аробин – сухи, топли, мазолести. Той стисна пръстите ù нежно и впери поглед в очите ù.
