– Родителите ми загинаха преди десет години. Баща ми посякоха на площада пред хиляди зрители. Но майка ми... тя умря, защитавайки Елин Галантиус, наследницата на терасенския престол. Спечели ù време да избяга. Враговете ни проследиха Елин до замръзналата река, където смятаха, че е паднала и се е удавила. Но Елин владееше огнената магия. Затова може и да е оцеляла. Тя... никога не ме е харесвала, нито пък си играеше с мен като дете, защото бях много срамежлива, но... Не им повярвах, когато казаха, че е мъртва. Всеки ден оттогава си повтарям, че се е измъкнала и само чака подходящия момент да им отмъсти. Расте, заяква и един ден ще се върне да спаси Терасен. А ти си ми враг, защото, ако се върне, ще се сражава срещу теб... Цели десет години търпях Върнън заради нея. Заради надеждата, че се е спасила и саможертвата на майка ми не е била напразна. Вярвах, че един ден Елин ще дойде да ме избави, ще си спомни за мен и ще ме измъкне от онази проклета кула. – И просто ей така най-голямата ù тайна излезе наяве, тайната, която не бе дръзнала да сподели с никого, дори с бавачката си. – Макар че... макар че така и не дойде за мен... и въпреки че сега съм тук, не мога да загърбя надеждата. И мисля, че именно заради нея и ти се подчиняваш на заповедите им. Защото всеки ден от окаяния си, жесток живот се надяваш някога да се завърнеш у дома.
Елида довърши превръзката и отстъпи назад. Манон я гледаше с нетрепващи очи.
– Ако тази Елин Галантиус наистина е жива, би ли опитала да стигнеш до нея?
Да се биеш за нея?
– Бих се борила с нокти и зъби, за да стигна до нея. Но има граници, които не бих прекосила. Защото не бих могла да я погледна в лицето... ако не мога сама да се погледна в огледалото.
Манон не отвърна. Елида тръгна към банята да измие ръцете си.
Водачката на Крилото се обади зад нея:
– Според теб чудовищата раждат ли се такива, или ги превръщат в чудовища?
От видяното днес можеше да заключи, че някои същества в действителност се раждаха зли. Но онова, което Манон я питаше...
– Не аз трябва да ти дам отговор на този въпрос – отвърна Елида.
41
Ароматното масло я гледаше от ръба на ваната, грейнало като кехлибар на следобедната светлина.
Елин стоеше гола пред него и не смееше да посегне към шишето.
Това искаше Аробин – да мисли за него, докато втриваше маслото във всеки сантиметър от кожата си. Гърдите ù, бедрата ù, шията ù да ухаят на бадем – неговия любим аромат.
Неговият аромат, защото знаеше, че при нея е отседнал елфически воин, и по всичко личеше, че са достатъчно близки, за да може миризмата ù да бъде от значение за Роуан.
Тя затвори очи и събра силите си.
– Елин! – извика я Роуан през вратата.
– Добре съм – увери го тя.
Само още няколко часа. И всичко щеше да се промени.
Тя отвори очи и взе шишето.
* * *
Роуан едва кимна с брадичка и Едион го последва до покрива. Елин още се обличаше в стаята си, но той нямаше да се отдалечава. От тук щеше да чуе враговете още на улицата, дълго преди да са успели да проникнат в апартамента. Въпреки Валгите, плъзнали из целия град, Рифтхолд му се струваше еднаот по-мирните столици, които бе посещавал, очевидно повечето му жители гледаха да не се забъркват в неприятности. Вероятно от страх, че може да се набият в очите на чудовището, превзело онзи противен стъклен дворец. Но Роуан все пак възнамеряваше да е нащрек – тук, в Терасен и навсякъде другаде.
Едион седеше в малкия стол, който някой беше качил на покрива. Синът на Гавриел – смайваше се всеки път, когато видеше лицето му или надушеше мириса му. Роуан се питаше дали Елин не беше изпратила Копоите на Уирда по следите на Лоркан не само за да не върви той по нейните и за да подготви пътя си към освобождаването на магията, но и за да не му позволи да се добере достатъчно близо до Едион, че да усети корените му.
Едион кръстоса крака с ленива изисканост, чрез която навярно прикриваше ловкостта и силата си пред врагове.
– Ще го убие тази вечер, нали?
– След вечерята и след онова, което Аробин си е наумил да стори на валгския командир. Ще се върне и ще го умъртви.
Само глупак би помислил, че в усмивката на Едион имаше и капка радост.
– Браво на момичето ми.
– Ами ако реши да го пощади?
– Решението си е нейно.
Мъдър отговор.
– А ако склони ние да се погрижим за него?
– В такъв случай с теб ще се позабавляваме, принце.
Още един мъдър отговор, и то добре дошъл.
– А когато настъпи моментът?
– Ти си положил кръвната клетва – рече Едион без всякаква ярост в очите.
Просто откровен разговор между воини. – На мен се пада да му отнема живота.
– Звучи справедливо.
Първична злоба проблесна по лицето на Едион.
– Но няма да е бързо нито чисто. Онзи мъж има да изплаща много, много дългове, преди да посрещне смъртта си.
* * *
Когато Елин излезе от спалнята си, мъжете си говореха в кухнята и вече бяха облечени. На улицата отпред ги чакаше каретата, уредена от Несрин, в чийто багажник лежеше валгският командир, окован и с торба на главата.
