В първоначалната паника след поражението при Требия Квинт и баща му бяха само двама от множеството, побягнало да търси спасение зад стените на града. Консулът Семпроний Лонг, който беше повел римската армия в битката и който бе спасил десет хиляди легионери от клането, пристигна малко след това. Пристигна също и вторият консул Публий Корнелий Сципион, чиято способност да командва на бойното поле беше приключила след раняването му при един предишен сблъсък при река Тицин. Плаценция бързо се напълни до пръсване с хора. Само след два дни и за ужас на мнозина Лонг нареди да отворят портите. Консулът беше запазил самообладанието си. Почти всички войници бяха изкарани навън. Под личното ръководство на Лонг половината от хората му стояха на стража, докато останалите строяха голям лагер. Като един от малцината оцелели конници Квинт веднага беше изпратен на патрул. Задачата му беше да предупреди другарите си за евентуални картагенски отряди наоколо.
Първият ден се оказа най-лошият. Квинт, баща му Фабриций и двайсетина конници, оцелели от различни отряди, бяха разузнали пет мили или повече западно от Плаценция — територия, която сега беше под контрола на врага. Умът на Квинт още беше изпълнен с клането, причинено от войската на Ханибал, и той беше нервен; някои от патрула бяха направо ужасени. Фабриций беше изключение — спокоен, буден, уравновесен. Примерът му беше вдъхновение за Квинт и след известно време се предаде и на останалите. Фактът, че не видяха вражеска конница, също помогна. Вестта за способностите на Фабриций като водач се разпространи и през следващите дни всеки римски конник, успял да се добере до Плаценция, се поставяше под негово командване. Фабриций беше суров с тях, изискваше да излизат на два патрула дневно и да тренират часове наред. Квинт не получи по-различно отношение. Дори му се струваше, че Фабриций е по-строг с него, отколкото с другите. Извънредните задачи се превърнаха в нещо обичайно за Квинт. Той предполагаше, че това се дължи на неодобрението на баща му, че е освободил Ханон, и на собственото му неодобрено пътуване на север, за да постъпи в армията, и затова стискаше зъби, изпълняваше всичко, което му се нареди, и си мълчеше. Тази сутрин Фабриций неочаквано беше повикан от консулите, което означаваше дългоочаквана почивка от ежедневната черна работа за Квинт и другарите му. Щяха да излязат на патрул, но чак следобед. Квинт реши да се възползва максимално от свободното време.
Заедно с Калатин, набит мъж и единственият от приятелите му, оцелели при Требия, той отиде в Плаценция. Доброто им настроение обаче бързо се изпари и желанието им за приключения също изчезна. Повечето войници може и да живееха извън стените, но тесните улички си оставаха претъпкани като преди. Всички, от обикновените граждани до офицерите и войниците, които си проправяха път през множеството, изглеждаха окаяни, гладни или гневни. Виковете на търговците имаха кисела, настоятелна нотка, която дразнеше ухото, както и непрекъснатият плач на гладните бебета. Броят на просяците като че ли се беше удвоил от последното идване на Квинт в града. Дори разголените курви, които им подвикваха насмешливо от паянтовите стълби на окаяните си квартири, бяха вдигнали двойно тарифите си. Въпреки студа миризмата на пикня и изпражнения се носеше навсякъде. Някои храни бяха свършили; останалите се предлагаха на безумни цени. Виното беше станало достояние единствено на богатите. Носеха се слухове, че скоро ще започнат да пристигат продоволствия от брега по река Пад, но това все още не се беше случило. Измръзнали, изгладнели и раздразнителни, двамата си тръгнаха от града. Като избягваха техните редици палатки в случай че Фабриций се е върнал, отидоха в южната част на лагера, която се заемаше от очуканата армия на Лонг. Ако не друго, щяха поне да се разтъпчат, докато прекосяват огромната площ.
Тръгнаха по най-краткия път, via principalis или централната улица, която разделяше лагера на две. Често им се налагаше да се дърпат настрани, когато някоя центурия легионери излизаше от палатките си и поемаше на юг. Калатин мърмореше, а Квинт хвърляше потайни, но изпълнени с възхищение погледи към войниците. Преди винаги беше гледал отвисоко на пехотата. Вече не. Те не бяха само трамбоващи тъпаци, както ги наричаха конниците. Легионерите бяха единствената част от армията, която се беше представила добре срещу Ханибал, докато конницата трябваше да се потруди здравата, за да си върне изгубената при Требия чест.
Централната част, където се намираше щабът на консула, гледаше към via principalis и беше означена от vexillum, червено знаме на прът. Пред няколкото големи палатки кипеше трескава дейност. Освен обичайните стражи имаше вестоносци на коне, които пристигаха и заминаваха, малки групи центуриони, както и тръбачи, очакващи заповеди. Двама предприемчиви търговци дори бяха успели да разположат сергиите си и да продават пресен хляб и печени наденички; несъмнено се бяха уредили тук след щедро дарение на офицера, отговарящ за входа.
