Пътеките бяха тесни и се налагаше да се движат в колона по един. Квинт яздеше пръв, следван от Калатин. Приказките, които изпълваха първата част на лова, затихнаха и се сведоха до отделни оплаквания колко премръзнал или гладен е някой или колко му се иска да прекара една нощ в кръчма до огъня и да пие до сутринта. А ако имало и някоя хубавка курва, която да го приеме в стаята си горе, още по-добре. Квинт беше чувал подобни приказки стотици пъти, така че те влизаха в едното му ухо и излизаха от другото. Конят му сякаш знаеше сам пътя и той остави мислите си да се зареят. Помисли си за писмото, което беше написал Фабриций и към което той беше добавил бележка и се надяваше то да е стигнало до майка му. Сестра му Аврелия сигурно щеше да оплаква смъртта на годеника си Гай Минуций Флак, но поне щеше да знае, че той и баща им са живи. И че някой ден ще се върнат.
Донякъде ободрен, Квинт се унесе в приятни мечти за дома край Капуа. Той и баща му бяха с майка му Атия; Аврелия също беше с тях. Семейството се беше излегнало на кушетки около маса, отрупана с изтънчени ястия. Печено прасе. Изпечен с билки кефал и спарид на фурна. Наденички. Маслини. Прясно изпечен хляб. Грах. Можеше едва ли не да протегне ръка и да докосне храната. Усети как слюнката пълни устата му. Изведнъж в главата му изникна Ханон, влизащ в стаята с поднос с пиле в орехов сос. Квинт примигна. Да не би умът да му правеше номера? Ако са рекли боговете, щеше отново да се храни със семейството си, но Ханон нямаше да го има. Картагенецът беше изплатил дълга си, но сега беше враг. Квинт изобщо не се съмняваше, че Ханон ще го убие, ако му се удаде възможност. Самият той би направил същото, ако се стигнеше дотам. Отправи молитва към боговете такъв ден никога да не настъпва. Не беше прекалено много да помоли никога повече да не види Ханон.
Тези мрачни мисли пропъдиха мимолетното му добро настроение. Огледа се кисело и прецени, че почти са преполовили пътя към лагера. „Ще стигнем бързо“, каза си, но мисълта му не беше особено убедителна. Още имаха доста път. Краката му бяха замръзнали в сандалите. Имаше чувството, че мангалът в палатката, на който можеше да ги стопли, се намира на другия край на света.
Отначало не обърна внимание на тихото подсвирване.
После то се повтори и рязкото тропане на някакъв кълвач недалеч замлъкна. Чу се тревожен крясък на кос, последван от втори. На челото на Квинт изби пот. Някъде наоколо имаше хора. Диана в крайна сметка не ги беше забравила — вятърът духаше в лицето му, така че той беше чул изсвирването, а не свирещия. Обърна се и вдигна ръка към Калатин, давайки му знак да спре.
Приятелят му, който беше на двайсетина крачки зад него, попита с надежда:
— Елен ли?
— Не. Има някой! Всички да млъкнат!
Калатин го изгледа изненадано, но после осъзна какво му казва и се обърна назад.
— Тихо! Има някой. Тихо!
Отново се чуха изсвирвания. Квинт впери поглед в дърветата отпред, като се мъчеше да долови някакво движение. Беше благодарен за пролуките между голите стволове и липсата на храсти — това правеше криенето по-трудно. Теренът пред него се спускаше към малък поток, който бяха пресекли на идване. Инстинктът му казваше, че свирещият няма представа за присъствието им. Самото свирене не звучеше тревожно, а по-скоро като сигнал от един ловец към друг. Нямаше как да са римляни — или поне изглеждаше много малко вероятно. След Требия малцина бяха склонни да се отдалечават от Плаценция, освен ако не са част от силен отряд. Това означаваше, че онези в гората са картагенци или по-вероятно гали. Стомахът на Квинт се сви.
Имаше ярки спомени на какво са способни някои гали — така наречените римски съюзници. Двамата с Калатин бяха изкарали късмет да оцелеят при нощната атака малко след пристигането им, в която десетки техни другари бяха обезглавени. Алените дири в снега, оставени от бягащите гали, още го преследваха в кошмарите му. При Требия Квинт беше нападнат и едва не беше убит от гали, които бяха окачили отрязани глави на сбруите на конете си. За момент пред очите му падна червена мъгла от ярост. Идеше му да избие всички гали, които се сражаваха за Ханибал. Квинт примигна, за да пропъди яростта си, и пое дълбоко дъх. Точно сега предпазливостта беше жизненоважна. Нищо чудно той и другарите му да бяха проследени в гората. Нищо чудно противникът да ги превъзхождаше числено. Нищо чудно да им бяха устроили засада.
Обхвана го странно спокойствие. Може би щеше да умре тук. Ако беше писано така, щеше да го направи като мъж. Като римлянин. Отнасяйки колкото се може повече врагове със себе си.
Пусна юздите, слезе от коня и се върна при Калатин.
— Да идем да погледнем.
— А останалите?
— Да изчакат тук. Ако не се върнем скоро, да се върнат сами.
Калатин кимна. Двамата бързо споделиха решението си с другите осем конници, които изобщо не останаха доволни. Когато се чу ново изсвирване, всички остатъци от доброто им настроение изчезнаха напълно.
— Само боговете знаят колко воини може да има там. Няма да чакаме дълго — предупреди най-старият, необщителен мъж, казваше се Вилий.
