Офицерът застана до мангала, като потрепваше нетърпеливо с крак, докато другият легионер не обяви, че желязото е достатъчно нагорещено. С помощта на дебело одеяло римлянинът хвана студения край на инструмента и го вдигна. По кожата на Ханон полазиха мравки. Върхът на инструмента беше станал оранжево-червен. Ханон се помъчи да освободи китките си, но с това само си причини още болка.
— Това може и да спре кървенето — замислено рече офицерът.
Очите на Богу се изцъклиха от ужас, когато римлянинът пристъпи небрежно към него, но той не произнесе нито дума, с което си спечели възхищението на Ханон.
Богу нададе дълъг пронизителен писък.
— Жесток мръсник! — изрева Ханон, забравил напълно собствената си болка.
Офицерът рязко се извъртя и тикна нажеженото желязо в лицето му. Обхванат от ужас, Ханон се избута назад с палците на краката си. Римлянинът се ухили и приближи върха на един пръст разстояние от дясното му око.
— И ти ли искаш да го опиташ?
Ханон не можеше да отговори. Още си даваше сметка за писъците на Богу, но трябваше да напрегне всичките си сили, за да остане неподвижен. Вече усещаше как мускулите на краката му протестират, как палците на краката му се схващат. Още няколко мига и окото му щеше да се пръсне от допира на нажеженото желязо. „Велики Баал Сафон — замоли се той. — Помогни ми!“
Вратата се отвори и войникът с изпъкналите очи влезе. Следваше го тъмнокож мъж в парцалива туника. С къдравата си черна коса и мургавата си кожа той по нищо не се различаваше от всеки друг картагенец. Офицерът се обърна и свали желязото.
— Най-после. — Изгледа сурово роба. — Знаеш ли латински?
— Да, господарю. — Робът погледна към Ханон и Богу. В кафявите му очи за миг пробяга някаква емоция, но тя бе моментално маскирана.
— Добре. Искам да превеждаш всяка дума, която каже тази отрепка. — Офицерът посочи с желязото Богу, преди да го върне в мангала и да избере друг инструмент. — Колко голяма е войската на Ханибал?
Робът преведе.
Богу измънка нещо.
— Какво каза? — остро попита офицерът.
— Че е по-голяма от всяка войска, която може да свика Рим — предпазливо отвърна робът.
— Богове, този е прекалено тъп, за да ми каже истината! — Офицерът се наведе и притисна желязото към раната на лявото бедро на Богу. Последва още съскане. Още ревове от болка. Богу отдръпна крака си, но беше прекалено слаб, за да попречи на римлянина да го последва с нажежения метал.
— Петдесет хиляди — извика той.
Робът повтори думите му на латински.
Очите на офицера се обърнаха към Ханон, който щеше да свие рамене, ако можеше.
— И аз ти казах същото. — Стори му се, че римлянинът е налапал въдицата, но последвалата намръщена физиономия бързо показа, че не е така.
Офицерът заоглежда инструментите на масата. Възкликна доволно, докато повдигаше железен прът, чийто край беше оформен като буквата F. Размаха го тържествуващо пред Ханон.
— Виждаш ли това? F означава fugitivus1. Не ще преживееш малката ни среща тук, но с този белег върху теб няма начин да забравиш какво си за времето, което ти остава.
Ханон гледаше с растящ смут как офицерът пъха желязото в мангала. Веднъж беше виждал избягал роб, дамгосан по подобен начин. Набръчканата буква F върху челото на мъжа го беше изпълнила с отвращение. А сега и него щеше да го сполети същата участ. Загърчи се яростно в опит да освободи китките си, но с това само си докара нова вълна от болка в ръцете и раменете.
Офицерът взе друго нагорещено желязо и отново пристъпи към Богу.
— Кои са тези хора, господарю? — осмели се да попита робът.
Офицерът спря.
— Войници на Ханибал. Заловихме ги пред стените.
— Ханибал? — бавно повтори робът.
— Точно така, идиот такъв! — Офицерът вдигна заплашително желязото и робът уплашено се отдръпна.
„Обзалагам се, че сърцето ти пее — помисли си Ханон. — Както и моето. Дано боговете доведат армията ни по-скоро до портите. И да дадат на това чудовище и палачите му мъчителна смърт“. Но Ханон знаеше, че семейството и другарите му ще дойдат твърде късно за Богу — и за него също.
Време беше да се подготви колкото се може по-добре за смъртта.
