Въпреки че споделяше много лични неща с илирийката, Аврелия още не ѝ беше разкрила най-съкровените си мисли. Погледът ѝ се стрелна към профила на Елира зад нея, която стоеше с четка в ръка и сръчно разресваше оплетените през нощта кичури. Реши, че е по-добре да ѝ каже в най-скоро време — иначе тя така или иначе щеше да се досети. Отначало Аврелия не беше сигурна. Луций беше спал с нея достатъчно пъти, но тя някак беше сигурна, че семето му е останало непосято. Оказа се, че само си е мечтала да е така. Втори месец бе отминал без обичайното кървене и увереността ѝ се превърна в безпокойство. В последно време започваше да усеща корема си леко стегнат. Понякога сутрин леко ѝ се гадеше. Накрая и последните ѝ съмнения се разсеяха. Скоро коремът ѝ щеше да се подуе и нямаше начин да остане незабелязан, особено когато се къпеше. „Скоро — помисли си Аврелия. — Ще трябва да кажа на Елира скоро. И на Луций. Или да действам“. Изпълни я вина, че подобно нещо изобщо минава през главата ѝ, но въпреки това мисълта си остана. Аврелия не желаеше лошо на бебето; идеята изникваше непрекъснато, защото все още не се беше примирила напълно със студената реалност на живота си като съпруга на Луций. Затова не можеше да се спре да подслушва робините в кухнята, когато си говореха за прекъсване на нежелана бременност — те използваха седефче, но Аврелия нямаше представа къде може да намери това растение, как да го приготви и дори какво количество да приеме. По задните улички на Капуа имаше старици, които се занимаваха с билки и настойки, но тя нямаше наложителна причина да иде в града. Дългът ѝ повеляваше да остане тук, освен ако Луций не я вземеше със себе си. „Престани!“ — заповяда си тя. Бременността ѝ не беше резултат на насилие или малтретиране. Нямаше смисъл да се опитва да я прекъсне. А освен това подобни опити бяха опасни. Майка ѝ веднъж ѝ беше разказала за робиня, който умряла от загуба на кръв след неуспешен опит за аборт.
А и ако изгубеше бебето, щеше просто да забременее отново. Такова щеше да е желанието на Луций — и на всички други. Сега предназначението ѝ беше да осигури на семейството му мъжки наследник, при това колкото се може по-скоро. Думите на Атия отново прозвучаха в главата ѝ. Ако можеше да износи успешно бебето и — още по-добре — бързо да роди второ и трето, животът ѝ щеше да стане много по-лек. Луций щеше да я остави на мира. Животът ѝ щеше да бъде изпълнен с радостта да отглежда семейството си. Ако Фортуна погледнеше благосклонно на нея, тя можеше дори да си намери любовник — някой, който я възприема не като кобила за разплод, а като жена. Трудно беше да си мисли, че бездействието е най-добрата стратегия. В главата ѝ се появи образът на Ханон, но Аврелия безжалостно го пропъди. Горчивата истина беше, че никога нямаше да го види отново. Никога нямаше да прекара живота си с него. По-добре беше да приеме положението, каквото е. В противен случай щеше да се обрече на окаян живот, в който единственото мимолетно щастие щеше да я спохожда в главата ѝ — а това беше пътят към лудостта.
Реши, че е много по-добре да износи детето на Луций. Сега това беше част от работата ѝ. Погали се леко по корема. Изпита тръпка на вълнение — на радост. Все още не ѝ се струваше реално, че в нея расте бебе. Каза си, че ще го износи докрай. Че освен на Луций детето е и нейно. И че ще го обича от все сърце, независимо дали е момче или момиче. Че това ще е задачата ѝ в живота. Решението ѝ хареса. Това беше област, която се намираше — за разлика от много други неща — под неин контрол.
— Изглеждаш щастлива, господарке — каза Елира. Стресната, Аврелия се опита да скрие изненадата си.
— Така ли?
Илирийката я погледна в огледалото.
— Да. Стори ми се, че забелязвам намек за усмивка. А боговете са ми свидетели, това не се случва често.
Аврелия се опита да намери приемлива лъжа.
— Обичам да ми разресваш косата.
— Но обикновено не се усмихваш, когато го правя.
— Е, днес ми харесва особено — заяви Аврелия с тон, който не търпеше възражения.
Веждите на Елира се повдигнаха, но тя не каза нищо.
Аврелия си помисли дали да не каже на илирийката още сега, но незабавно отхвърли тази мисъл. Намираха се на прекалено публично място — точно пред брачната спалня, която гледаше към основния двор. За да може да се разкраси добре — нещо, което беше започнала да прави след сватбата — Аврелия се нуждаеше от слънчева светлина и затова сега седеше тук на табуретката. Беше започнала да свиква с погледите на робите, а след време и те привикнаха със сутрешния ѝ ритуал. Повечето от тях вече почти не я поглеждаха, докато сновяха насам-натам по задачите си, но това не означаваше, че не подслушват разговора им. Аврелия реши, че може да изчака до по-късно, когато излезе с Елира на обичайната си разходка до близката река.
Потънала в мисли, тя не обърна внимание на Статилий, слабия като клечка майордом, който приближаваше към нея откъм таблинума. Вдигна очи едва когато чу любезно покашляне.
— Да?
— Господарке. Госпожа майка ти е тук — каза той.
Аврелия примигна и повтори глупаво:
— Майка ми ли?
