— Да, господарке — надуто отвърна той. — Дошла е на посещение. Вече изпратих един роб да намери господаря и да му съобщи. — Статилий погледна към отворените врати на таблинума. — Предложих ѝ да се освежи и стая, където да се преоблече, но тя отказа и двете.
Все още мъчейки се да осъзнае чутото, Аврелия се изправи, като даде знак на Елира да спре. Атия се появи в следващия момент. Един роб я следваше.
— Майко. — Макар че при последната им среща нещата помежду им бяха минали неловко, Аврелия изпита прилив на топлота към Атия. Трябваше да се пребори с желанието да изтича при нея. Подобна постъпка щеше да е детинска. Затова тръгна със спокойна крачка. — Каква изненада! Какво удоволствие!
Крайчетата на устните на Атия се повдигнаха машинално, но очите ѝ си останаха студени, докато се целуваха.
— Дъще.
Стомахът на Аврелия се сви. Нещо не беше наред.
— Имаш ли вести от татко или Квинт? Те добре ли са?
— Предполагам, че да. Не съм получавала писма, откакто ти писах. — Атия се сгуши в тъмнозеленото си вълнено наметало. — Тук е студено. Как издържаш да седиш навън така леко облечена?
— Светлината тук е по-добра — обясни Аврелия. Какво търсеше тук майка ѝ? — Ела. Една от приемните има подово отопление и огнище. — Обърна се към Елира. — Донеси греяно вино. А ти, Статилий, се погрижи да приготвят подобаващ обяд.
Приемната бе добре обзаведено помещение, използвано за забавляване на гости. Всичко в нея вонеше на богатство. Гипсовата замазка на стените беше боядисана в червено; на този фон бяха изрисувани сцени от митове — първата среща между Еней и Дидона6; Орфей, гледащ назад към Евридика пред портите на подземния свят; Ромул и Рем, сучещи от вълчицата. В стаята имаше скринове, удобни кушетки и резбована махагонова маса. От тавана висеше сребърен полилей. Аврелия изобщо не забеляза тези неща. Веднага щом влязоха, тя затвори вратата. Лицето на майка ѝ си оставаше студено и я изнервяше.
— Винаги си добре дошла, майко, но посещението ти е наистина изненадващо. Защо не прати вест, че ще дойдеш?
— Нямаше време.
— Не разбирам.
— Как би могла да разбереш, докато си тук далеч от града? Заради Фанес е.
Кръвта нахлу в главата на Аврелия. Замаяна, тя опря ръка на стената, за да се задържи на крака.
— Добре ли си, дете? — Атия тутакси се озова до нея. Гласът ѝ най-сетне прозвуча майчински загрижено.
— Д-да. Добре съм. Какво за Фанес?
— Никога не съм споменавала този боклук в писмата ми, защото нямаше смисъл. По някакъв начин успявах да плащам вноските. Не поддържах никакъв контакт с него, което ме устройваше идеално. — Атия си пое дълбоко дъх. Изглеждаше по-стара и по-уязвима, отколкото Аврелия я беше виждала някога.
Тя докосна ръката на майка си.
— Моля те, кажи ми какво е станало.
— Миналата седмица бях в Капуа на пазар. Както обикновено, отседнах при Марциал. Фанес явно има очи навсякъде, защото се появи в къщата в деня след пристигането ми. Разказа някаква изключително смахната история как бил нападнат в храм в града. — Аврелия отвори уста, но леденият поглед на майка ѝ я накара да премълчи. — Докато се молел, някой се промъкнал зад гърба му с нож. Не било обир. Непознатият му казал, че трябвало да забрави за всичките ни дългове.
— Само за нашите дългове ли? А не за нечии други?
— Споменал само нашето семейство.
Аврелия се обърка.
— Кой е нападателят?
— Мислех си, че ти може да знаеш отговора.
Ханон? Не, не можеше да бъде.
— Агесандър?
— Не. Той е във вилата. Всеки роб там може да гарантира за него.
— Тогава Гай?
— Гай никога не би направил подобно нещо! А освен това замина с армията. Фанес каза, че бил роб. Счепкали се. Той успял да се отскубне и смъкнал шала около врата на нападателя, преди онзи да побегне. Имал дамгосана буква F. Сещам се само за един роб, който би могъл да постъпи така. Доколкото си спомням обаче, Ханон нямаше такъв белег. — Атия погледна изпитателно Аврелия. По някакъв начин успяваше да запази лицето си безизразно.
— Нямаше. Но пък и как би могъл да е той? — Вътрешно Аврелия ликуваше въпреки болката, която пронизваше сърцето ѝ. „Явно се е върнал, за да се опита да ме намери! Защо не ми каза какво се е случило и как се е сдобил с белега?“
— Не зная, дете. Армията на Ханибал не беше толкова далеч по онова време — рязко отвърна Атия. — А и кой друг роб би нападнал Фанес заради нас?
— Нямам представа. — Трябваше да е бил Ханон. Нямаше кой друг да е. Сърцето ѝ подскочи от радост и главата ѝ се напълни с безумни идеи да отиде до Капуа и да го намери. Нещастното изражение на майка ѝ обаче бързо разсея доброто ѝ настроение. — Какво друго е казал Фанес?
— Че няма да допусне да бъде заплашван по такъв начин. Изсмя се и ми каза, че телохранителите му били повече от способни да се справят с някакъв избягал роб. После удвои размера на вноските, считано от момента. Когато възразих, той тикна в лицето ми договора за заем. Тъй като сме пропуснали много месечни вноски, можел да определя каквито си иска лихви и когато реши.
— Но ти не можеш да плащаш толкова много! — възкликна ужасено Аврелия.
