— Имах три дни да събера парите — с натежал глас рече Атия. — Накрая не ми остана друго, освен да продам част от фермата.
— Не!
— Нямах избор, дете. Ако не го бях направила, Фанес щеше да иде в съда и да отнеме целия имот. И сега няма да мога да платя следващата вноска, без да продам още земя. Писах на баща ти, но се съмнявам, че той ще е в състояние да помогне по някакъв начин. Марциал също. Той почти се разори, след като ни зае пари.
Сякаш бездна на отчаяние се отвори под краката на Аврелия. „Какво си направил, Ханон?“ — мислено изкрещя тя. Вместо да оправи нещата, той само ги беше влошил още повече.
— Какво ще правиш?
Майка ѝ сви безпомощно рамене.
— Ще продавам фермата на части. Ще се опитам да взема най-добрите цени, макар че в момента купувачите са малцина. Може би ще успея да запазя малко земя, докато баща ти не се върне и не се разплати с Фанес.
— Трябва да има нещо, което да направим!
— Да се молим — отвърна майка ѝ. — Да се молим мълния да порази онова безродно псе, преди да сме се разорили. Кълна се, той е способен да изпие кръвта ни до последната капка.
— Мога да говоря с Луций — импулсивно предложи Аврелия.
— И дума да не става. Достатъчно срамно е, че семейството ще бъде разорено. Недостойно е да го молим за помощ.
— Но е по-добре от това да изгубим фермата, нали?
— Не. Баща ти ще спечели достатъчно слава във войната, за да възстанови състоянието ни.
— Откъде си сигурна в това? Ами ако загине? Тогава какво ще стане с теб?
Аврелия очакваше майка ѝ да я зашлеви, но Атия беше онази, която изглеждаше като ударена. Това я накара да осъзнае колко крехка е фасадата, която майка ѝ показваше на света, и колко лесно ѝ бе на самата нея, чийто съпруг не беше заминал на война.
— Извинявай — прошепна тя. — Не биваше да го казвам.
— Да, не биваше. — Гласът на Атия трепереше. — Боговете ще пазят Фабриций, както са правили досега. Квинт също. В това вярвам.
— Аз също — каза Аврелия с най-уверения тон, на който беше способна. Молитвите бяха единственият ѝ начин да помага на баща си и брат си, но трябваше да направи нещо
Елира влезе с виното. След като наля, Аврелия бързо я отпрати. Нима не беше най-добре да каже първо на майка си, че е бременна? Това щеше да подобри и нейното настроение.
— Аз също имам новина — каза тя и изведнъж се засрами. — Само че добра.
— Бременна си! — веднага се сети Атия.
— Откъде се сети? — ахна Аврелия.
— Майчина интуиция. — Най-сетне Атия се усмихна топло. — От колко месеца?
— Мисля, че от два.
— Значи е съвсем в началото. Не бива да се радваш прекалено. Много неща могат да се случат през първите три-четири месеца. Загубата на бебе е нещо обичайно. — Аврелия посърна и майка ѝ я хвана за ръката. — Ще се молим на боговете и богините да не допускат това! Чудесна новина, дете мое. Луций знае ли?
— Още не.
— Кога ще му кажеш?
— Скоро. Засега искам това да си остане наша тайна — каза Аврелия и ѝ намигна. Щеше да изчака майка ѝ да си тръгне, преди да говори със съпруга си. Всъщност щеше да изчака да е легнал отново с нея, преди да го направи. Може би Елира щеше да ѝ даде някакъв съвет как да му достави повече удоволствие? Бузите ѝ пламнаха от тази неприлична мисъл, но решимостта ѝ не намаля. Щеше да направи всичко по силите си, за да помогне на семейството си. Не знаеше точните подробности, но беше чувала неведнъж Квинт и Гай да си говорят и да се смеят, за да знае, че раждането на деца не е единственият начин да достави удоволствие на Луций. Надяваше се само тази нейна нова пламенност да не го направи подозрителен.
