В редиците на манипулата на Коракс и Пулон всичко беше притихнало. Войниците се гушеха в палатките и излизаха само колкото да отговорят на повика на природата или да донесат дърва за мангалите, с които се бяха сдобили по-находчивите контубернии. Подобно на другарите си, Квинт не беше наряд — предишната вечер се беше върнал от двудневен патрул. Той също беше вътре, легнал сред деветимата други, с които делеше палатката. Като най-старши се беше настанил на най-доброто място до малкия трикрак мангал. Още по-хубавото бе, че лежи върху няколко овчи кожи — някои заменени срещу нещо друго, други спечелени на зарове или направо откраднати. Трите месеца живот в лагер, само с отделни сблъсъци с картагенците, означаваха, че приоритетите в живота донякъде се променят. Сега те се свеждаха изцяло до това как да направят съществуването в кожена палатка през студената и влажна зима по-поносимо. Винаги имаше нужда от дърва и постелки, както и от дажбите, които да стоплят вътрешностите им. Изтънчени неща като сирене или вино бяха много скъпо удоволствие.
Квинт бързо беше открил, че Север, бившият любовник на Рутил, е роден вехтошар. Като че ли нямаше значение от какво имат нужда — Север винаги го намираше. Квинт се беше научил също толкова бързо да си затваря очите за дребните кражби. Причината за това беше проста. Всички в лагера го правеха; номерът беше да не те пипнат. Фактът, че опитните центуриони като Коракс „не забелязваха“ какво става, помагаше. В началото на зимата той беше заявил само едно — че всеки, който бъде хванат да краде от своята манипула или от непосредствените съседи, ще бъде наказан с трийсет удара с камшик. Не трябваше да си гений, за да разбереш неизказаното — че по-отдалечените отряди и всичко извън лагера е законна мишена.
За обяд имаше яхния — най-вкусното нещо, което беше ял от дни. Квинт се излегна в топлата си постеля и се заслуша с половин ухо в бъбренето на останалите. За първи път от незнайно колко време не му се мислеше за Рутил. Правеше го от онова сражение в прохода — кипеше вътрешно и кроеше планове как да отмъсти на Мацерион. Проблемът бе, че беше трудно да го направи, когато нямаше сражения. В лагера всичко се знаеше — човек не можеше дори да отиде по голяма нужда, без поне петима-шестима души да го гледат. Най-добрата възможност беше да го направи в разгара на сражение. Тогава повечето не виждаха какво става на пет крачки от тях, да не говорим за повече. За негово раздразнение обаче войната сякаш беше спряла с идването на зимата. И положението щеше да си остане такова, докато времето не се оправеше през пролетта. „Рано или късно кучият син ще си го получи — каза си Квинт. — По един или друг начин“. Дотогава не беше престъпление да разпусне малко на безопасно място сред другарите си по палатка. За да се разсее, се съсредоточи върху ставащото около него. Петима играеха на зарове. Пускаха се мръсни шеги, повечето свързани с пръдните на един от войниците. Север си шепнеше с други двама и несъмнено планираше експедиция за отмъкване на нещо. Един дремеше. Квинт си помисли, че в моменти като този животът не е чак толкова лош.
— Креспон! — Гласът дойде някъде отвън.
Квинт изруга наум и не отговори.
— Креспон! Коракс те вика. Веднага.
Искането само по себе си беше необичайно, но защо пратеният беше тъкмо Мацерион? Квинт се надигна, изпълнен с подозрения. Другарите му го гледаха.
— Стига сте ме зяпали — рязко им рече той. — Някой да отвърже платнището. Идвам — изръмжа на Мацерион. Бързо препаса меча си и си сложи шлема. Взе наметалото си и тръгна към изхода. Предпазливостта го накара да не излиза. Дали Мацерион можеше да се опита да го убие посред бял ден, насред техния отряд? Със сигурност не. Квинт усещаше погледите на хората си в гърба си и пристъпи напред. Опасността от Мацерион не беше голяма, а и не можеше да си позволи да го възприемат като нерешителен.
— Защо се бавиш, мътните да го вземат? — презрително попита Мацерион.
— Ето ме — изръмжа Квинт и излезе навън. Нарочно сложи ръка върху дръжката на меча си — така, че всички да го видят.
Мацерион го изгледа подигравателно. Той също носеше вълнено наметало, но ръцете му бяха празни. Квинт се изчерви, но не махна ръката си. Не и след онова, което се беше случило с Рутил. Погледът му се стрелна наляво и надясно. Не видя никого. Позволи си леко да се отпусне и изгледа кръвнишки Мацерион.
— Търсиш ли някого?
— Майната ти, Мацерионе. Много добре знаеш какво правя и защо — почти приятелски отвърна Квинт. — Какво иска Коракс?
— Откъде да знам. Връщах се от клозетите и си гледах работата, когато ме привика при палатката си. Каза ми да те заведа веднага при него.
Квинт изсумтя. Не искаше да признава, че е объркан. Мацерион не каза нищо повече и разговорът замря. Двамата мълчаливо минаха покрай палатките на хастатите. Квинт се изненада още повече, когато видя, че Коракс ги чака при входа на палатката си. На лицето му играеше загадъчна усмивка.
— Креспон. Мацерион.
Двамата застанаха мирно и отвърнаха в един глас:
— Командире!
