Малко от вражеските копия успяваха да достигнат до легионерите, но това не спираше картагенските войници. Все повече и повече от тях се засилваха и хвърляха. „Те също са уплашени — помисли си Квинт. — Хвърлянето на копията им помага да се борят с ужаса си и показва на другарите им, че са готови да се бият“. Искаше му се да направи същото. Всичко му изглеждаше по-добро от това просто да върви към смъртта.
— Четирийсет крачки! Стой! Първите осем редици, прицели се. Хвърляй! — Коракс рязко вдигна дясната си ръка, насочил меча си право към врага.
Същата заповед се повтори по целия римски строй.
— ХВЪРЛЯЙ!
Квинт никога не беше виждал толкова много пилуми да се издигат наведнъж в небето — на огромни вълни, десетки хиляди. Гледката беше незабравима. Докато вдигаше очи, видя високо горе царствен орел. При други обстоятелства виждането на такава птица щеше да се приеме като добра поличба. В небето обаче кръжаха и десетки лешояди, които очакваха пиршеството, което щеше да последва. Тяхното присъствие беше много по-злокобно. Квинт примигна. От дясната му страна от бойното поле се надигаше огромен облак прах. Конницата от левия фланг на Ханибал атакуваше конницата на римския десен. Той завъртя глава. Подобен облак се издигаше и в левия край. Сега на Квинт наистина му призля. В същия миг той видя стотици и стотици вражески копия, полетели в отговор на техния залп. „Това е — помисли си с разтуптяно сърце. — Започва се“.
— ВТОРИ ПИЛУМ! ПРИЦЕЛИ СЕ. ХВЪРЛЯЙ!
Напълно машинално Квинт запрати с всички сили копието си. При толкова много редици пред него нямаше начин да се прицели. Хвърли колкото се може по-високо, за да може копието му да падне сред враговете.
— ЩИТОВЕ ГОРЕ!
Вражеските копия вече се спускаха към земята. С тих задавен звук един хастат две редици пред Квинт падна, пронизан в гърлото. Отляво, отдясно, отпред и отзад се надигнаха болезнени викове. Квинт приклекна, вдигнал скутума над главата си. Плувнал в пот, обзет от ужас и задъхан, зачака удар. Навсякъде около него върху щитовете валяха копия. Трясъкът от ударите рязко контрастираше с мекия звук, когато копията се забиваха в плът, и с писъците, които следваха. Погледът му срещна този на Урцей, който беше стиснал зъби. Никой от двамата не проговори. А и какво можеха да си кажат?
— ЩИТОВЕ ДОЛУ! ИЗВАДИ МЕЧОВЕТЕ! — Коракс беше на двайсетина крачки напред, но врявата вече беше толкова силна, че гласът му едва се чуваше. — НАПРЕД!
Квинт погледна наляво и надясно. Офицерите от другите манипули също приканваха хората си да настъпят, но хвърлените копия бяха оставили празнини между отрядите. Сега някои бяха на няколко крачки пред неговата манипула, докато други изоставаха с десетина или повече. Строя, в който бяха настъпвали към врага, вече го нямаше.
Хастатите започнаха да удрят с мечовете по щитовете си. Квинт също се включи. Измина оставащото разстояние като насън. Мъжете около него се молеха, проклинаха, мърмореха под нос. Миризмата на пикня се засили, а заедно с нея и страхът на Квинт. Връщане обаче нямаше. Той беше заобиколен от всички страни, бутан неумолимо напред от десетки хиляди други като него. Потърси сили дълбоко в себе си и стисна дръжката на гладиуса. „Юпитер, закриляй ме. Марс, вдигни щита си над мен“. Молитвите помогнаха. Мъничко.
— ДВАЙСЕТ КРАЧКИ, МОМЧЕТА! — изрева Коракс. — ПЕТНАЙСЕТ. СПОКОЙНО!
„Не ни дават да се втурнем дори накрая“, помисли си Квинт. Сигурно беше заради многото новобранци. Ако се затичаха, мнозина от тях щяха да се препънат и да паднат, когато двете сили се срещнат. Стомахът му се сви при тази мисъл. Четиринайсет крачки. Тринайсет. Дванайсет. Единайсет. Трясъкът престана, когато всички се приготвиха за бой. И двете страни продължиха да си крещят обиди и ругатни.
Колкото и да не беше за вярване, точно тогава трима галски воини решиха да атакуват римските редици — на своя глава. Квинт зяпна потресен как те се хвърлиха с викове напред като побъркани. Разнесоха се проклятия; чу се звън на метал в метал; крясъци; задавен вик, последван от друг.
— Какво става, мътните да го вземат? — Урцей беше по-нисък от Квинт и не можеше да види по-надалече от редицата пред тях.
Две фигури се откъснаха и побягнаха обратно към редиците на картагенците. И двете размахваха окървавени мечове. Пристигането им беше посрещнато с мощен ликуващ рев.
— Проля се първата кръв — отвърна Квинт. — Двама наши и един гал.
Урцей се изплю в прахта.
— Да ги избием до крак!
На Квинт му се искаше да се съгласи с приятеля си. Дързостта на галското нападение обаче и фактът, че двама от тях бяха успели да убият по един легионер, беше още едно доказателство, че битката няма да е лесна. „Дано боговете бдят над всички ни“.
— Напред! — изрева Коракс.
