Сега Ханибал беше само на няколко крачки разстояние, но със същия успех можеше да е и на луната. Между него и тях имаше трима яки телохранители — мъже, които изглеждаха свежи, надъхани и много опасни. Странно беше да си пред виновника за целия смут от последната година и повече и да не можеш да направиш нищичко. Погледът на Квинт непрекъснато се стрелкаше към него. Ханибал не беше някакъв гигант или чудовище. Просто мургав едноок брадат мъж със среден ръст. Невзрачен. Но определено харизматичен, помисли си Квинт.
И тогава, подобно на есенен вятър, понасящ листа от земята, битката ги раздели. Квинт и Урцей бяха отблъснати още двайсет крачки назад. По-скоро усетиха, отколкото видяха как хастатите зад тях се обръщат да побягнат и ги наругаха като страхливци. Бяха останали не повече от четирийсет и пет души, скупчени заедно и все още обърнати към врага на няма и десет крачки от тях. За негова чест, Мацерион също беше сред тях. Ханибал вървеше между хората си, говореше и жестикулираше към хастатите.
— Значи така ще се свърши — каза Квинт и въздъхна.
— Какво пък, може би трябва да сме благодарни, че ще паднем, докато се сражаваме със самия Ханибал — кисело отвърна Урцей.
Квинт успя да се изсмее, но в смеха му нямаше нищо весело.
— Кой знае? Ако Фортуна ни се усмихне, може да успеем дори да го убием.
— Мечтай си — отвърна Урцей и го изгледа. — Радвам се, че те познавах, Креспон.
Квинт усети бучка в гърлото си. „Името ми не е Креспон“, понечи да каже, но не успя.
— И аз теб, приятелю.
Галите и войниците с черните наметала заудряха с мечове по щитовете си и закрещяха:
— ХА-НИ-БАЛ! ХА-НИ-БАЛ!
Вълна на страх премина през хастатите.
— Спокойно, момчета — извика Квинт, борейки се със собствения си ужас. — СПОКОЙНО!
— Какво става тук, в името на Хадес? — като по чудо прозвуча гласът на Коракс.
На Квинт му идеше да заплаче от радост.
— Това е Ханибал, командире. Ето го там, с телохранителите си. Галите, те… Бойците ни са капнали, командире. Не могат…
Коракс го погледна в очите и видя пълното му изтощение. Огледа вражеските редици, изтърси проклятие към Ханибал и прецени положението.
— Мамка му. Останем ли тук, ще ни го начукат. Отстъпвайте.
Квинт примигна.
— Командире?
— Чу ме, войнико. — Гласът на Коракс изплющя като камшик. — Отстъпвайте, момчета. Дръжте строя. Вървете назад бавно, стъпка по стъпка. Действайте!
Хастатите не се нуждаеха от повече подканване. Като хвърляха боязливи погледи към врага, те отстъпиха назад пет, десет, петнайсет крачки. Налагаше се да прекрачват собствените си ранени, което беше съкрушително. Окървавени ръце се протягаха към тях. Умоляващи гласове изпълваха ушите им. „Не ме оставяйте! Не ме…“ „Мамо. Мамо!“, „Боли. Ужасно боли…“. Квинт видя как доста войници нанасят бързи удари с гладиусите си. Той самият направи същото, но не успя да погледне изпълнените с ужас очи на хастата, на чийто живот сложи край. Когато отстъпиха на около четирийсет крачки, Коракс им нареди да спрат.
— Няма да тръгнат след нас — с надежда каза Квинт, като хвърляше погледи към врага.
— Няма. Ханибал се е махнал, виж. Трябва да обикаля хората си и да ги подбужда да продължат атаката си.
За първи път Квинт чу умора в гласа на Коракс. Паниката пламна в корема му, но се смени с облекчение, когато се огледа. Центурионът все още беше стиснал решително зъби.
— Справи се добре.
— Командире?
— Връщах се, но бях твърде далеч, за да направя каквото и да било, когато видях, че врагът се кани да атакува. Редиците се колебаеха, докато ти не пое командването. Добра работа.
Лицето на Квинт, и без това зачервено от битката и слънцето, се изчерви още повече.
— Благодаря, командире.
Коракс кимна отсечено.
— Отидох да се посъветвам със Сервилий дали да не организираме контраатака, но го заварих да умира. Редиците му се разпаднаха напълно. Извадих късмет, че се измъкнах жив. — Гласът му беше твърд и безизразен.
Квинт се насили да зададе въпроса, който го тормозеше.
— Битката е изгубена, нали?
В отговор получи мълчание, което казваше много.
— Да, изгубена е — най-сетне рече Коракс. — Ханибал е истински гений, щом успя да направи това. Проклет да е! Само боговете знаят колко хора ще умрат преди залез-слънце.
Квинт погледна Урцей и видя в очите му безнадеждността, която чувстваше и самият той. Измъкването от галите не означаваше почти нищо, щом бяха обкръжени.
— Какво ще правим, командире?
— Ще избягваме сблъсъци с врага. Ще съберем още хора. После ще потърсим слабо място в редиците им и ще го пробием. Ще продължим към реката и лагера. Ако не можем да удържим него, ще отстъпим на север.
