Задачата изглеждаше по-трудна и от изкачването на най-високия връх на Алпите насред зима, но Квинт се чу как се съгласява, също като Урцей. Докато Коракс казваше плана си на останалите хастати, никой не възрази, особено Мацерион. Квинт не беше изненадан. Центурионът отдавна се ползваше с доверието им, не на последно място заради битката при Тразименското езеро, когато ги беше повел през либийските фаланги, но също и при последвалите премеждия и несгоди. А и без това нямаха друг избор, освен да чакат да бъдат избити от картагенците. Ако се съдеше по замаяните изражения на легионерите наоколо, това щеше да се случи с мнозина от тях, но за Квинт подобно нещо не беше никакъв избор. „Може и да съм уморен — помисли си той. — Може да съм победен. Но не съм шибана овца, която просто стои и чака да ѝ прережат гърлото“.
Предчувствието на Ханон, че хората му ще се уморят твърде много, за да убиват, се оказа правилно. Когато небето премина през всички възможни нюанси на розово и червено преди зашеметяващия залез, повечето от либийците му бяха като пияни. Залитаха, когато им заповядваше да настъпят, и едва успяваха да вдигнат щитовете и копията си, та какво оставаше да убиват още римляни. При едно от последните настъпления Ханон изгуби неколцина войници, когато отчаяни легионери видяха умората им и се нахвърлиха върху тях. Беше безсмислено да губи ценни мъже по подобен начин и затова той се принуди да изтегли повече от половината си фаланга от боя. Това остави голяма дупка в неговата част на строя и както можеше да се очаква, легионерите започнаха да се измъкват. Без оръжия и щитове, уплашени и разгромени, те се изнизваха в сгъстяващия се сумрак като бити кучета. Либийците ги гледаха, без да са в състояние да им попречат. Когато покрай тях мина най-голямата дотогава група, Ханон се изплю безсилно. Помисли дали да не се впусне да ги преследва, но знаеше, че това ще е прекалено за изтощените му войници. Освен това по-лесните цели — легионерите, които не бяха побягнали — си оставаха наблизо.
А дори те представляваха проблем.
Светлината в небето гаснеше бързо. Грабливите птици, които бяха кръжали цял ден над бойното поле, бяха изчезнали. Дори вятърът беше утихнал и облаците прах донякъде се слягаха. Скоро щеше да стане прекалено тъмно, за да могат да направят нещо друго освен да се изтеглят. Врявата на битката беше намаляла. Основните звуци бяха писъците на ранените и стоновете на умиращите. Ханон никога не се беше чувствал толкова уморен; можеше да се бие съвсем малко време, преди да му се наложи да спре за почивка. Но въпреки всичко това безумието на битката продължаваше да го владее. „Ще успеем да атакуваме още един-два пъти най-близките легионери — каза си той. — Ще избием още врагове. Може и Пера да е сред тях“.
Тръгна пред редиците, като призоваваше хората си за още един могъщ напън. Те мърмореха; чу как неколцина изругаха под нос. Но въпреки това се изправиха отново и се строиха в неравни редици. Бяха около седемдесет; останалите се бяха проснали на подгизналата от кръв земя, без да ги е грижа за нищо на света. Сякаш за първи път Ханон забеляза, че десните ръце на всички са покрити до лакътя със съсирена кръв. Щитовете им сякаш бяха топнати в алена боя. Лицата и шлемовете им бяха покрити с кървави пръски; същото се отнасяше за краката и сандалите. Бяха буквално покрити с кръв от главата до петите. Алени демони. Създания от отвъдния свят. „Сигурно и аз изглеждам така“, помисли си Ханон и за момент изпита отвращение. Нищо чудно, че римляните се ужасяваха, когато се приближаваха към тях.
— Това последната атака ли ще е, командире? — попита Мут.
Ханон го погледна раздразнено.
— Не, нямам такива планове.
— Не мисля, че много от бойците ще издържат, командире. Погледни ги.
Ханон с неохота отново погледна хората си. Мнозина се бяха подпрели на скутумите си, за да се задържат на крака. Погледът му се насочи към най-близките римляни, скупчена маса от стотина легионери под командването на ранен центурион.
— Не мога да им позволя да се измъкнат — упорито каза той. — Това няма да стане.
— Една последна атака, командире. Продължиш ли, ще започнеш да избиваш собствените си хора.
На Ханон не му се искаше да го признае, но Мут беше прав. Дори той, неговият заместник, който можеше да върви цял ден, без да се изпоти, изглеждаше грохнал. Положението беше такова, че дори Ханибал не можеше да го укори, че е спрял настъплението.
— Добре. Но искам онзи центурион мъртъв, преди да се изтеглим. Останалите ще се пречупят веднага щом той падне.
— Разбрано, командире. Мисля, че ще успеем да го направим. — Белите зъби на Мут проблеснаха на червеното му от кръв лице. — След това мисля, че спокойно можем да приемем, че сме победили. Нали?
— Щом казваш. Дори шибаните римляни трябва да признаят поражението си след това клане. Почти цялата им армия е затрита.
— Страшно приятно е да чуеш подобно нещо произнесено на глас, командире.
