Аврелия излезе от стаята, без да обръща внимание на любопитните погледи на не толкова дискретните роби. „Хадес да вземе майка ми“, помисли си. До стаята ѝ имаше не повече от десет крачки, но в един последен опит да демонстрира неподчинение тя ги измина за цяла вечност. Хвърли гаден поглед обратно към трапезарията. „Мразя я. Мразя я“. Гневно си помисли, че майка ѝ е видяла несъществуващи неща в ситуацията. Тя просто се беше наслаждавала на компанията на Гай и нищо повече. Дълбоко в сърцето си обаче знаеше, че инстинктите на Атия са верни. За момент изпита угризение. Как можеше да намери някой мъж за привлекателен, щом е обещана на друг? Инстинктивно знаеше защо. „Срещнах се с Флак само веднъж, а познавам Гай от години. Гай е млад, а не стар. Мил, а не арогантен. Не е престъпление да изпитваш чувства към някого“. В ума ѝ неочаквано изникна Ханон, което я накара да се почувства още по-виновна. Примигна, за да пропъди образа. Двамата дори не бяха разменили целувка. Той беше заминал да се присъедини към войската на Ханибал и тя никога нямаше да го види отново. А и като едното нищо можеше вече да е мъртъв.
— Прибирай се в стаята си! — Атия беше излязла да я провери.
Негодуванието на Аврелия към майка ѝ се завърна с пълна сила, но тя мълчаливо отвори вратата на стаята си и влезе вътре. В главата ѝ се оформяше план. Скоро всички в къщата щяха да си легнат. Ако изчакаше, можеше да се промъкне до стаята на Гай и да влезе. Изпита огромно задоволство. Колко щеше да се ядоса майка ѝ, ако разбере! Не че щеше да разбере. „Ще бъда по-тиха и от мишка — злорадо си помисли тя. — И после ще остана сама с Гай“.
След около час всички звуци от другата страна на вратата затихнаха. Преди това се чуваха тихите разговори на робите, които разчистваха масата. Тракане на чинии. В кухнята Юлий мъмреше подчинените си да не вдигат шум. Гласът на Атия, която благодареше на главния готвач за труда му. Стъпките ѝ, докато минаваше покрай вратата на Аврелия; тихото скърцане, когато отвори и надникна вътре. Аврелия не беше помръднала и бе останала да лежи със затворени очи, като дишаше дълбоко и равномерно. Усилията ѝ като че ли дадоха резултат. Атия внимателно затвори вратата и си отиде. Последните звуци, които чу Аврелия, беше лаят на куче навън и после квиченето му, когато някой от робите го срита, за да млъкне. След това остана да лежи завита до брадичката в тъмното, като напрягаше слух.
Чуваше единствено собственото си сърце, което туптеше силно в гърдите ѝ. Даде си сметка, че решението ѝ от по-рано е само проява на показна смелост. За съжаление това беше отминало. Заслужаваше ли си да рискува и да иде при Гай? Ако майка ѝ разбереше, камшикът определено нямаше да ѝ се размине. Аврелия беше виждала Атия да наказва роб по този начин, когато баща ѝ и Агесандър ги нямаше. Робът беше крещял ужасно. „Не бъди такава страхливка“, каза си тя. Онова, което се канеше да направи, изобщо не можеше да се сравнява с опасностите, срещу които се изправяше Квинт всеки ден.
С подновена решимост тя отметна завивките и стана от леглото. Беше прекалено рисковано да пали лампата. Пък и познаваше къщата като собствената си длан. Наметна одеяло на раменете си, отиде на пръсти до вратата и доближи ухо до дъските. Не се чуваше никакъв звук. Аврелия отдавна беше усъвършенствала изкуството да маха резето, без да вдига шум. Вдигна го и отвори вратата. Погледна навън. Нищо не помръдваше.
Излезе в покритата колонада около двора. Всичко навън беше придобило великолепни сребристи тонове от лунната светлина. Студът беше пронизващ и тя се загърна с одеялото. Дъхът ѝ излизаше на пара. Остана в сенките, докато оглеждаше двора за някакви признаци на живот. Видя само котката, която се мотаеше около кухнята и не ѝ обръщаше внимание. Доволна, Аврелия тръгна по мозайката, като броеше всяка крачка. За да стигне до стаята на Гай, трябваше да мине покрай спалнята на родителите си, която беше на петнайсет крачки от нейната.
Когато стигна до десет, усети как по гърба ѝ се стича пот. Единайсет. Дванайсет. „Сомнус — замоли се тя на бога на съня, — дръж майка ми здраво в прегръдките си“.
Намираше се точно пред вратата на Атия, когато чу кашляне от другата страна. Трябваше да впрегне цялото си самообладание, за да не се обърне и да побегне. Замръзна. Времето сякаш спря. Кръвта забуча в ушите ѝ. Видя майка си пред себе си — бясна, с камшик в ръка. Примигна. Ужасният образ изчезна. Аврелия си заповяда да диша бавно. Преброи до двайсет, но други звуци нямаше. С омекнали колене тя продължи напред. Спря пред стаята на Гай. Още можеше да се върне незабелязано в леглото си. Мисълта обаче изчезна толкова бързо, колкото се беше появила. След целия страх, който беше изпитала, заслужаваше някаква награда. Шокира самата себе си, когато си представи как се целува с Гай. С тази ярка картина в ума вдигна резето с опитно движение, промъкна се вътре и затвори след себе си.
