С подигравателна усмивка офицерът премести съвсем леко ръката си и ръженът отново опря плътта. Този път Ханон не можеше да се дръпне. Чу се цвърчене и ноздрите му се изпълниха с миризма на печено месо. Той изкрещя отново. За свой срам изпусна контрол над мехура си. Топлата урина пропи дрехата и потече надолу по краката му.
— Гледайте! Гугата се напика! — извика подигравателно офицерът и отстъпи назад, за да огледа резултата от работата си.
Ханон събра всичките си сили и остатъка от гордостта си и изграчи:
— Ела по-близо. Опитвах се да опикая теб.
— Вонящ боклук. Още ти е останал дух, а?
Ханон го изгледа кръвнишки.
— Значи ти си командирът на онзи червей?
— Да.
— Твърде си млад да водиш фаланга. Ханибал явно няма голям избор, щом е поставил дете начело на най-добрите си мъже.
— Дадохме много жертви при преминаването на Алпите. — Ханон не спомена, че Ханибал се вслушва в думите на баща му.
Офицерът изпухтя презрително.
— Все пак трябва да са оцелели младши офицери и доказани ветерани.
Ханон не отговори.
Офицерът го погледна лукаво.
— В римската армия постът често зависи от връзките. Съмнявам се, че при гугите е различно. Кой е баща ти? Или брат ти?
Ханон не отговори, така че офицерът вдигна ръжена към лицето му.
Страхът изпълни Ханон. Какво толкова, ако каже едно име?
— Баща ми се нарича Малх.
— Какъв ранг има?
— Обикновен командир на фаланга, също като мен.
— Лъжеш, личи ти!
— Не лъжа.
— По-късно ще проверим тази работа — отсече офицерът и погледна към Богу. — Твоят човек истината ли каза за големината на армията на Ханибал? Трийсет и няколко хиляди?
Истината нямаше да каже на римлянина нищо повече от онова, което би могъл да научи един сносен съгледвач.
— Горе-долу толкова, но продължава да расте. Всеки ден към нея се присъединяват още гали и лигури.
— Племенни отрепки! Повечето биха предали собствените си майки, ако си мислят, че могат да спечелят нещо от това. — Офицерът закрачи мрачно напред-назад. — Ханибал иска зърното ни, нали?
— Да.
— А ако му го дадем?
Ханон се съмняваше, че точно този офицер има властта да отвори портите. Питаше го, защото се страхуваше. Това му донесе известно задоволство. Нямаше представа колко от жителите на Виктумула са римски граждани. Вероятно повечето. Онези, които не бяха, нямаше да бъдат оставени зад високите стени. Знаеха ли какво ги очаква, ако градът падне? Ханибал беше започнал да използва нова хитра тактика, като се възползваше от факта, че Цизалпийска Галия не беше изцяло под контрола на Републиката. Всички предали се, които не бяха римски граждани, биваха пощадени. Казваше им се, че Картаген няма вражда с тях, и ги пускаха да си вървят. Заловените римляни пък биваха екзекутирани или поробвани. Тази политика целеше да предизвика смут сред римските съюзници. Стратегията още беше в началния си етап, но Ханибал хранеше големи надежди, че ще се увенчае с успех.
Ханон реши, че офицерът би трябвало да знае или най-малкото да подозира какво ще се случи, ако армията на Ханибал нахлуе в града. Това знание само по себе си би трябвало да му гарантира мъчителна смърт. Нищо не му пречеше да прехвърли страха си от Хадес върху тоя курвенски син.
— Повечето граждани ще бъдат поробени — каза Ханон. — Някои ще бъдат екзекутирани. Собствеността им ще бъде конфискувана или унищожена.
Устните на мъчителя му побеляха; зад него триариите изръмжаха гневно.
— А онези, които не са граждани? — попита офицерът.
— На тях няма да им бъде сторено нищо. Картаген не им желае злото. — Идеята на Ханибал беше наистина коварна, помисли си Ханон.
— Чухте ли го тоя? — извика офицерът. — Показва характер, а?
— Нека се пробвам с него, командире — замоли се войникът с изпъкналите очи.
— И аз — обади се другарят му.
Офицерът се вгледа в лицето на Ханон. Макар че страхът му достигна нови висоти, Ханон успя да го изгледа кръвнишки. Моментът се проточи, но никой от двамата не отмести поглед.
— Знам по-добър начин да накарам това псе да страда — каза офицерът. — Най-много се ядоса, когато го нарекох роб.
Чист ужас заля Ханон, когато римлянинът вдигна от мангала желязото с буквата F на върха. „Само не това. Ешмун, моля те! Баал Хамон, спаси ме! Мелкарт, направи нещо!“
Молбите му бяха напразни.
— Това ще жегне най-силно гордостта ти, нали? — Офицерът размахваше желязото, докато приближаваше. — Фактът, че ще бъдеш дамгосан като роб до края на жалкия ти живот!
На Ханон страшно му се искаше да има меч, за да може да прониже мъчителя си. Реалността обаче беше съвсем различна. Той стисна зъби и се приготви за най-лошата болка от всички.
Офицерът се обърна към двамата триарии.
— Разбира се, след няколко часа ще е на половината път до Хадес, но кой гледа такива работи?
Грубият смях на войниците отекваше в ушите на Ханон, докато буквата F приближаваше лицето му.
Страхът му надделя.
— Не го прави. Аз пощадих живота ти.
— Какви ги говориш? Да не би да полудя? — извика офицерът, но задържа ръката си.
