Сафон го тупна по рамото и продължиха, като изпробваха с копията си дълбочината на водата още по-внимателно, отколкото преди. За щастие земята стана малко по-суха за известно време и това им позволи да приближат лодката. Тя изобщо не беше помръднала от мястото си. Човекът в нея се беше навел над единия борд и наместваше нещо, вероятно рибарска мрежа. Ханон ускори крачка. След още трийсетина крачки кракът му излезе от калта с особено силно жвакане. Човекът трепна, погледна към тях и веднага започна да вади мрежата от водата.
„Мътните да го вземат“, помисли си Ханон. От самото начало се тревожеше, че може да се случи точно това.
— Ще изчезне, преди да успеем да се доближим — отбеляза Сафон.
— Знам. — Ханон вдигна длани пред устата си и извика: — Помощ!
Рибарят продължаваше трескаво да вади мрежата.
— Хайде — каза Ханон. — Щом извади мрежата, ще отплува.
Къде с ходене, къде с плуване двамата успяха да преполовят разстоянието преди мрежата да се озове в лодката. Рибарят хвана греблата, наведе се напред и загреба.
Ханон съвсем се отчая и изрева:
— Спри! Помогни ни! Няма да ти направим нищо лошо!
Рибарят ги погледна, поколеба се, после отново загреба.
— Ще ти платим! Злато. Сребро. Оръжия!
Поглед през рамо. Греблата замряха във водата.
Ханон погледна Сафон, пристъпи напред и извика:
— Трябва ни водач. Можеш ли да ни помогнеш?
— Водач ли?
— Да. — Направи още няколко крачки. — Някой, който да ни преведе през тресавището до юг. Знаеш ли пътя?
Къс смях.
— Естествено.
Сега Ханон вече виждаше, че рибарят е всъщност момче на около десет години. Мършаво, с дълга коса, предпазливо и явно недохранено. Туниката му беше цялата на дупки.
— Ще ни закараш ли? Ще те възнаградя богато, кълна се. Как ти се вижда кесия сребро?
— За какво ми е сребро? — отвърна момчето. — Тук нямам полза от него.
— Ами копие като това? — предложи Ханон и в пристъп на вдъхновение вдигна оръжието си. — Чудесно е за лов.
Момчето се намръщи.
— Може би. Стрелите обаче ще ми свършат повече работа.
— Мога да ти дам стрели — обеща Ханон. — Колкото искаш!
Момчето като че ли омекна.
— Наистина ли?
— Кълна се в гроба на майка си.
Отговорът не последва веднага. Ханон остави момчето да мисли. После попита:
— Мога ли да приближа?
— Само ти. Не и онзи с жестоката физиономия.
Сафон, който почти не знаеше латински, не разбра нищо. Ханон скри изненадата си от думите на момчето и каза на брат си:
— Чакай тук.
И тръгна към лодката. На двайсетина крачки от нея момчето му даде знак да спре.
Ханон спря.
— Аз съм Ханон. Ти как се казваш?
— Сенций. Но ми викат „Момче“.
Ханон усети, че колкото и тежък да е бил животът му в домакинството на Квинт, едва ли би могъл да се сравнява с този на момчето.
— Ще те наричам Сенций, ако нямаш нищо против.
Кимане.
— Покажи ми копието.
Ханон вдигна копието с двете си ръце.
— За намушкване е. Можеш да го използваш за риболов, или може би за лов на елени.
Сенций изгледа алчно оръжието.
— Дай ми го. С дръжката напред.
Без да обръща внимание на слисаното съскане на Сафон, Ханон се приближи до лодката и подаде копието на момчето. Изобщо не се изненада, когато Сенций го сграбчи и насочи върха към лицето му. Въпреки това стомахът му се сви нервно.
— Мога да те убия. — Момчето мушна с копието към него. — Приятелят ти няма да може да направи нищо. Ще съм изчезнал, преди да е успял да приближи.
— Така е — каза Ханон, като си заповяда да остане на мястото си и да мисли за реакцията на Ханибал, когато се върне с водач. — Но ако го направиш, няма да получиш стрелите, които искаш.
— Искам поне двеста.
— Става.
— И дузина копия — бързо добави Сенций.
— Ако изведеш армията ни оттук, ще ги имаш. Обещавам.
Кратка пауза.
Сенций още не се беше съгласил и това човъркаше Ханон.
— Нещо друго да искаш?
— Казват, че с войниците ви имало огромни зверове. По-високи от къща, с увиснали носове и дълги бели зъби. Можели да стъпчат мъж като буболечка.
— Слонове — каза Ханон.
— Сло-но-ве — повтори Сенций с глас, изпълнен със страхопочитание.
Ханон се ухили.
— Точно така. За съжаление, остана ни само един. Искаш ли да го видиш отблизо? Казва се Сура.
Подозрителен поглед.
— Не е ли опасен?
— Само когато водачът му му заповяда да нападне. Иначе е кротък.
— И можеш да ми го покажеш?
— Не само това. Ще можеш дори да нахраниш Сура, ако искаш. Много обича плодове.
Сенций изглеждаше изумен.
— Споразумяхме ли се? — Ханон протегна дясната си ръка.
Сенций не я пое.
— Ти ще останеш ли с мен?
— Ще бъда до теб през цялото време — обеща Ханон. — Боговете да ме поразят, ако те лъжа.
Очите на Сенций блеснаха.
— Аз мога да те поразя. Със собственото ти копие!
Ханон разтвори туниката си и оголи гърдите си.
— Можеш да го направиш още сега.
Най-сетне Сенций като че ли остана удовлетворен и протегна мърлявата си ръка.
— Споразумяхме се.
