Ханон погледна Мут и реши, че коментарът му отпреди малко е искрен, а не подигравателен. По време на сблъсъка с римския патрул преди да стигнат до Виктумула той беше спасил живота на заместника си. Не го беше направил, за да си гарантира лоялността му, но въпреки това беше доволен, че тя е един от резултатите от постъпката му. Беше твърдо решен да оправдае всеотдайността на Мут. А трябваше да се докаже и пред Сафон.
Бяха оставили колоната зад себе си по изгрев-слънце, като тръгнаха само с копията, малко вода и храна. Сега вече беше малко след пладне. Бяха вървели повече от пет часа и през това време не бяха намерили суха земя, която да продължи повече от няколко десетки крачки. Накъдето и да погледнеше, Ханон виждаше само безкрайна вода. Благодарен, че облаците са се разпръснали, прецени положението на слънцето. Поне можеше да го използва, за да поддържа курс на юг. Смятаха да продължат в тази посока и с помощта на боговете да намерят пътека, по която да може да мине войската.
Продължи напред. Всяка следваща крачка му се виждаше по-трудна от предишната.
Мина време и слънцето се спусна на запад. Проклетите насекоми продължаваха да налитат на врата на Ханон. Белегът го сърбеше, стомахът му къркореше и гърлото му беше пресъхнало. Полепналата по краката му кал беше толкова тежка, че му се налагаше от време на време да спира, за да я махне. Не знаеше защо изобщо си прави труда. Облекчението продължаваше не повече от двайсетина крачки, след което трябваше да повтаря операцията. Започна да си мисли, че едно сражение с много по-силна римска армия е за предпочитане пред газенето в тресавището. Всичко беше за предпочитане пред това мъчение.
Погледът му се плъзна надясно, над тревата и тръстиката. Далече зад тях видя редица дървета. И още нещо.
— Какво е това?
— Кое, командире? — Мут дойде при него: използваше копието си като патерица.
— Онова там. — Ханон посочи.
Мут присви очи, после намусената му физиономия се разведри.
— Лодка, командире.
— Богове, наистина е лодка — възкликна Сафон.
Ханон се опита да сдържи вълнението си. Почти не бяха видели жива душа, откакто бяха навлезли в тресавището. Нищо чудно, че местните жители бяха избягали, но това означаваше, че няма как да наемат водачи.
— Сигурно е някой рибар.
— Възможно е — каза Мут.
— Какво ще правим? — попита Сафон.
— Ако видят, че сме двайсет души, ще изчезнат.
— Няма да отидеш сам, командире — тутакси каза Мут.
— Аз ще дойда — предложи Сафон.
Ханон се усмихна.
— И двамата сте като дърти бабички. Но все пак ще е по-добре да не съм сам, иначе няма да спрете да се разправяте.
Въпреки че нямаше суха земя, на която да седнат, копиеносците нямаха нищо против да спрат за почивка. Ханон им нареди да стоят тихо и продължи напред със Сафон. Оставиха шлемовете и щитовете си и взеха само копията. Всеки селянин щеше да изпадне в ужас при вида на войници — каквито и да било войници — затова Ханон искаше да изглеждат колкото се може по-малко опасни.
Вървяха тихо. Ханон беше толкова зает да не изпуска лодката от поглед през тръстиката и храстите, че започна да не внимава къде стъпва. Изведнъж земята под краката му изчезна. Той залитна напред и се озова в дълбок вир. Усети се да не извика, за да не подплаши рибарите. Когато водата покри главата му, вдигна ръка в опит да се изправи. Не можеше да използва за плуване другата си ръка, с която държеше копието. Протегна крака надолу, за да напипа дъното.
Стори му се, че е минала цяла вечност, когато усети нещо твърдо. Облекчението се смени с ужас, когато десният му сандал потъна дълбоко в тинята. Ръцете му запляскаха по повърхността, докато се мъчеше да се освободи. Зарита с другия крак, но без резултат. Водата влезе в отворената му уста и той се закашля, от което нагълта още повече. Трудно му беше да държи брадичката си над повърхността. Обзе го паника. „Като едното нищо мога да се удавя“, помисли си. Завъртя трескаво глава в търсене на Сафон. Ако му протегнеше копието си, брат му можеше да го измъкне.
Сигурно си въобразяваше, но когато погледна лицето на Сафон, можеше да се закълне, че изражението му е любопитно и някак доволно, подобно на това на котка, хванала мишка. Ханон примигна и видението изчезна.
— Помощ! — изсъска той. — Кракът ми затъна в калта.
— Аз пък си помислих, че си решил да поплуваш.
„Странно време за шеги“, помисли си Ханон. Беше обаче толкова отчаян, че мисълта отлетя на мига.
— Можеш ли да го стигнеш? — И протегна копието си към Сафон.
Като използва своето копие за опора, Сафон пристъпи към него.
— Дръж се!
Ханон рядко беше изпитвал толкова голямо облекчение като онова, което усети, когато сандалът му се измъкна от тинестото дъно. Не искаше да напусне този свят като удавник. Беше чудесно отново да усети подгизналата земя под краката си.
— Благодаря.
— Е, нали си ми брат. Как си?
— Добре.
