Аврелия усещаше безпомощната ярост, която се излъчваше от майка ѝ. Самата тя я чувстваше, но ако Фанес не лъжеше — а интуицията ѝ казваше, че не лъже — значи ги държеше в ръцете си. Беше готова да даде всичко на този свят, само баща ѝ да се появи и да поправи нещата, но това нямаше как да се случи. Той беше далеч, на война, и само боговете знаеха дали изобщо ще се върне. Безпомощността се смеси със страха ѝ и удави гнева.
— Добре. — Атия изглеждаше така, сякаш изведнъж се е състарила. — Къде е кантората ти?
— На улицата зад съда, до кантората на един адвокат. Ще видиш табелата.
— Ще дойда утре сутринта, за да обсъдим… условията.
— За мен ще бъде удоволствие. — Фанес се поклони дълбоко. — Ахил, Усмивка. Вън. Дамата не иска да загрозявате с мутрите си гледката ѝ към света.
Възелът в корема на Аврелия се отпусна, когато двамата се оттеглиха. Твърдо решена да се държи, сякаш нищо не се е случило, сякаш е тяхна господарка, тя ги последва. Дъхът ѝ обаче секна, когато Усмивката видя намерението ѝ, сложи ръка на чатала си и се облиза. Ахил се изкиска. Аврелия се направи, че не забелязва („Не показвай слабост! Няма да посмеят да ме докоснат“), мина покрай тях и излезе на улицата. Блъсна се в един минувач и политна назад, докато смехът на двамата звънеше в ушите ѝ.
Силни ръце я подхванаха и я изправиха на крака.
— Много ли бързате, млада госпожице?
Аврелия погледна и видя две развеселени сини очи. Бяха на млад мъж с усмихнато лице и къса коса, облечен в безупречна бяла тога. Беше може би няколко години по-голям от Квинт и доста красив.
— Не. Да. Не — каза тя и усети как се изчервява.
— Май не си съвсем сигурна. — Той се засмя, после погледът му се спря върху Ахил и Усмивката и стана твърд. — Тези мутри проблеми ли ти създават?
Аврелия възликува, когато видя тримата яки роби зад него. Нямаше съмнение, че само да кажеше, спасителят ѝ щеше да прати хората си срещу тези на Фанес. Погледна към магазина. Гъркът я гледаше с безизразна физиономия. Лекото поклащане на главата на Атия обаче беше повече от разбираемо. „Не влошавай още повече нещата“, казваше то.
— Не. Просто не гледах къде вървя. Моите извинения.
— Не е нужно прекрасна млада дама като теб да се извинява. — Най-сетне той я пусна и Аврелия се изчерви още повече. — Аз съм Луций Вибий Мелитон.
Атия тутакси се озова до Аврелия.
— Атия, съпруга на Гай Фабриций. Това е дъщеря ми Аврелия.
— За мен е чест да се запознаем. — Младият мъж се поклони. — Моите комплименти за дъщеря ти. Несъмнено тя е най-красивата млада жена, която съм виждал в Капуа. Ароматът на жасмин, който използва, е… пленителен.
Аврелия сведе очи. Беше двойно засрамена — първо от комплимента и второ, защото имаше само едно място, от което би могла да вземе парфюма. По-късно щеше да си плати за това.
— Много си мил — каза Атия. — Чувала съм името ти. Семейството ти не живее ли южно от Капуа?
— Да. Двамата с баща ми дойдохме на гости на приятели. — Погледът на Луций отново се насочи към Аврелия и тя се извърна.
— Ние също. Дълго ли ще останете?
— Поне две седмици.
— Колко приятно. Може би ще се срещнем отново на форума?
— За мен ще е удоволствие — отвърна Луций. Усмивката му беше насочена предимно към Аврелия.
— Е, дотогава — каза Атия и тупна леко Аврелия по ръката. — Хайде, дъще. Имаме още много работа.
— Довиждане — каза Луций.
— Довиждане и благодаря — успя да измънка Аврелия, преди Атия да я отведе. Успя да зърне за последен път намусените физиономии на Ахил и Усмивката, леко намръщения Фанес и възхитения поглед на Луций, преди тълпата да ги погълне. Когато се обърна видя, че майка ѝ я гледа. Трепна вътрешно, очаквайки конско, че е ползвала неща, които не са нейни. Атия обаче изобщо не спомена за жасмина.
— Какъв приятен младеж. И от добро семейство. Мисля, че един от дядовците му е бил едил. Красив, възпитан и не се страхува да се притече на някой в беда. Какво мислиш?
— Ами… да — отвърна Аврелия и се намрази заради уклончивия си отговор, който беше очевидна лъжа.
— Не ми се прави на срамежлива. Хареса ли го, или не?
Аврелия се озърна. В тази тълпа обаче никой не можеше да ги чуе, нито пък на някого щеше да му пука.
— Беше приятен, да.
— Значи не би имала нищо против да се срещнеш отново с него?
„Нищо ли не може да я откаже?“ Аврелия си помисли за Гай, но не можеше да го спомене. Последния път, когато го бе направила, майка ѝ беше заявила, че Марциал не бил достатъчно богат. Изобщо не беше честно! Защо никога не можеше да прави това, което иска?
— Е?
— Татко наистина ли дължи четирийсет хиляди драхми на Фанес?
— По-тихо, дете.
Атия изглеждаше смутена и дързостта на Аврелия се засили.
— Е, дължи ли?
— Да.
— Защо?
— Реколтата беше лоша на няколко пъти през последните години, знаеш го. Продажбата на житото осигурява основната част от доходите ни. Ако баща ти не беше заел пари от Фанес и… — Атия се поколеба, след което повтори: — От Фанес и…
Аврелия я прекъсна.
— Нима дължи пари и на други лихвари?
На лицето на Атия се изписа срам.
— Това не е твоя грижа.
