— Моя е, ако има опасност да изгубим имението. Или къщата. А ще стане точно така, ако не успееш да посрещнеш исканията на Фанес и другите, нали?
— Богове, откъде се взе толкова дръзка? Ако не бяхме на улицата, щеше да изядеш хубав пердах!
Двете се изгледаха кръвнишки.
— Да, имаме проблеми с парите. Но това не е нещо, с което двамата с баща ти не можем да се справим.
Тонът на Атия каза много неща на Аврелия.
— Това е значи — гневно промърмори тя. — Затова толкова искаш да ми намериш съпруг, нали? Ако се оженя в богато и влиятелно семейство, лихварите ще ви оставят на мира. И Мелитон е просто най-новият кандидат.
Атия не можеше да я погледне в очите, което беше необичайно за нея.
Гневът вдъхна допълнителен кураж на Аврелия.
— Това ли съм за вас? Вещ, която да продадете на онзи, който предложи най-много?
Атия я зашлеви.
— Как смееш да ми говориш с такъв тон?
— Мразя те! — Аврелия се обърна и побягна.
Виковете на майка ѝ я последваха, но тя не им обърна внимание.
Както можеше да се очаква, Калатин не беше особено щастлив от плана на Квинт. Двамата проведоха първия истински спор около него, но Квинт отказа да промени решението си. Като помирителен жест той помоли Калатин да дойде с него, но приятелят му се разсмя в отговор.
— Ако си мислиш, че ще се откажа от конницата, за да стана велит, значи си се побъркал. — Калатин се замисли за момент. — Ясно е, че си се побъркал, иначе не би го направил. Дезертьорството е тежко престъпление. Клетвата, която даде при влизането в конницата, още не е отменена, нали знаеш?
— Но аз пак ще служа — отвърна Квинт.
— Баща ти обаче няма да го знае. Никой освен мен няма да го знае, а аз няма да мога да кажа на никого. Ще те обявят за предател или по-лошо. Защо да поемаш такъв риск, ако след година може пак да си в армията?
— Ами ако Ханибал бъде победен през следващите няколко месеца? Завинаги ще остана известен в Капуа като детето, пратено у дома от татко си и пропуснало всички сражения. Ти би ли могъл да живееш с това?
Калатин видя решимостта в очите му и вдигна ръце.
— Сам се оправяй. Не искам да имам нищо общо с това.
— Добре — каза Квинт, по-решен от всякога. Идеята да се бие редом с мъже, които не бяха побягнали от картагенците, беше твърде привлекателна, особено в сравнение с перспективата да управлява семейната ферма, с което щеше да го натовари майка му. Страхът му, че ще стане известен като човек, който не си е изпълнил напълно дълга, беше съвсем реален. Неведнъж беше чувал за вината, измъчваща войници, които са пропуснали решителна битка заради раните си.
След това двамата се напиха и на следващата сутрин, когато трябваше да потеглят, не таяха лоши чувства един към друг. Калатин се закле да не казва нито дума на никого. Два дни след като напуснаха лагера на Фламиний — Квинт беше яздил с приятеля си уж за да прекара последните дни с него — той спря да се отзове на позивите на природата и небрежно каза на другите да не го чакат. Калатин му пожела шепнешком всичко добро и препусна жизнерадостно, като обясни на другарите си, че не иска да остава тук и да надуши резултата от напъните на Квинт.
Квинт изчака известно време, след което се върна по пътя, по който бяха дошли. Препускаше бързо, но предпазливо, и се махаше от пътя, когато виждаше римски войници. Когато доближи лагера, беше абсолютно задължително да не бъде видян от някой от частите на Фламиний. След последните месеци с другарите му беше странно да спи на открито и сам, но самотата, малкият огън и воят на вълците от близката планина скоро му харесаха. На следващия ден стигна на пет мили от лагера на Фламиний и с неохота пусна коня си на свобода. Нямаше какво друго да направи с него. Трябваше да изглежда колкото се може по-беден. С малко късмет животното щеше да бъде уловено от някой патрул. Малкото му лични вещи бяха у Калатин, а шлема, копието и щита скри в някакви храсталаци, като си остави само един прост кинжал. Съблече се съвсем и навлече най-старите си дрехи — износен
