Когато излязоха от храма на Марс, духът на Аврелия се приповдигна. Първия път нямаше нищо против да се моли за душата на Флак, но ѝ се видя прекалено да го прави отново и отново. Майка ѝ каза обаче, че било важно, и Аврелия предпочете да не спори. А и честно казано, съжаляваше, че е мъртъв. При единствената им среща Флак ѝ се беше видял хубав мъж. Дори малко се беше увлякла по външността, самоувереността и силата му. Но после той беше заминал за Рим с баща ѝ и тя не го видя повече. Получиха едно писмо и това беше всичко. Аврелия изпита лека тъга. Трябваше да има повече кореспонденция, но за Флак войната беше по-важна от това да пише на някакво си дете. А малко след това го бяха убили. Смъртта му бе тъжно нещо, но Аврелия нямаше намерение да прекара живота си в оплакване на мъж, когото изобщо не познаваше.
След като бяха изпълнили дълга си, можеха да посетят Гай и баща му Марциал. Сърцето ѝ подскочи. При предишното им идване в Капуа Гай беше на учения с отряда си. Аврелия обичаше Марциал, но да види него вместо сина му не беше същото. Много се надяваше днес той да я види като нещо повече от сестра на Квинт. Беше облякла най-хубавата си дреха, носеше всичките си накити и дори тайно си беше сложила малко парфюм от една стъкленица на майка ѝ. С малко късмет щеше да ѝ се размине, но все пак Аврелия внимаваше да не доближава прекалено Атия, чието обоняние беше наистина впечатляващо. Както и способността ѝ да разгадава постъпките на Аврелия.
— Мисля, че мина добре — каза Атия.
— Да — измънка Аврелия. Кой можеше да каже как е минало? Не че статуята на Марс отговаряше по някакъв начин на когото и да било. Тя просто си стоеше там, властна и царствена, загледана през дългото тясно помещение, което бе сърцевината на храма.
Атия я погледна намръщено.
— Надявам се, че молитвите ти за Флак са били искрени.
Аврелия бързо долови първия предупредителен сигнал. Най-добре беше да не се карат, преди да са видели Гай.
— Молих се с цялото си сърце, майко — излъга тя с най-правдивия си тон.
Лицето на Атия омекна.
— Душата му ще намери по-голям покой, ако знае, че все още го помнят. Нали не забрави да помолиш боговете да бдят над татко ти и Квинт?
— Разбира се, че не съм! — Този път реакцията на Аврелия беше съвсем искрена.
— Добре. Е, тогава да вървим към пазара. Забравих да кажа на Агесандър да вземе някои неща.
При споменаването на надзирателя погледът на Аврелия се стрелна към тълпата, но за нейно облекчение от него нямаше и следа. С малко късмет нямаше да го видят до по-късно, в дома на Марциал. Купуването на всичко от списъка на Атия щеше да отнеме доста време. Но не толкова, колкото обикновено. При предишното им идване Аврелия беше забелязала, че майка ѝ беше поръчала по-малко храна от обичайното; днес беше същото. Аврелия не се замисли дълго върху това; главата ѝ вече беше пълна с образи на Гай. Как се усмихва, когато я вижда. Великолепен в униформата си. Как ѝ предлага ръката си, за да излязат на разходка. Как ѝ прави комплимент за външността ѝ. Как се навежда и устните му докосват нейните…
— Милостиня, млада господарке!
Аврелия примигна и трепна от ужас. Пред нея стоеше дрипав просяк. Изсъхналата му длан и блестящите чуканчета на мястото на пръстите бяха тикнати под носа ѝ. Обезобразяването не свършваше с това. Човекът почти нямаше нос, само две зеещи дупки под възпалените сълзящи очи. Кожата му беше като на змия, цялата на люспи. Лицето му беше цялото в пъпки — от малки колкото нокът до такива с размерите на костилка на праскова. Аврелия неведнъж беше виждала прокажени, но само от разстояние. Обикновено стражите на портите не ги допускаха в Капуа. Никога не беше виждала толкова отблизо такъв човек. Сви се и изпита ужас при мисълта, че болестта може да се прехвърли върху нея.
— Нямам пари.
— Богата млада дама като теб? — Тонът на прокажения беше мазен и невярващ. Сакатата ръка отново махна към нея. — И най-дребната монета ще ми помогне, ако благоволиш.
— Махай се от дъщеря ми!
Прокаженият се дръпна уплашено от Атия.
— Асклепий да ни пази от подобна участ. — Атия ѝ даде знак. — Заобиколи го.
Аврелия не се сдържа и отново погледна прокажения. Въпреки отвращението от външността му изпита и дълбоко съжаление. Не можеше да си представи по-ужасна съдба от тази да бъдеш прокълнат на подобна бавна, мъчителна смърт.
— Моля те, майко. Дай му нещо.
Атия я изгледа за момент. После въздъхна и бръкна в кесията си. „Само една монета, какво толкова?“
— Вземи. — Една полудрахма проблесна във въздуха. Прокаженият посегна към нея, но не успя да я улови със сакатите си ръце. Малката сребърна монета падна в прахта и той се хвърли към нея, като благославяше и двете.
Аврелия го погледна отново и зяпна. Човекът нямаше пръсти на левия крак. А на мястото на дясното му стъпало имаше само покрит с белези чукан, увит в парцал.
— Хайде, дете. Тази монета ще го изхрани поне няколко дни. — Гласът на Атия беше мек.
Отдалечиха се бързо. Прокаженият изчезна в тълпата.
— Няма да се разболея от тази болест, нали? — Първоначалният страх на Аврелия се беше върнал.
