— Не, боговете да не дават. Той не те докосна, а и ти не остана прекалено дълго близо до него. — Атия погледна през рамо. — Стражите на портите явно са спали сутринта, за да го пуснат в града. — Носът ѝ се сбърчи и уплашена, че майка ѝ е надушила парфюма, Аврелия се дръпна на крачка от нея. В следващия момент Атия продължи напред и Аврелия благодари на боговете, че ѝ се е разминало.
Спряха първо при един грънчар, а после при търговец на вино. Там Атия започна да се пазари за качеството на предишното вино, което беше купила. На Аврелия бързо ѝ доскуча. Обиците и огърлиците пред входа на бижутерския магазин отсреща привлякоха погледа ѝ и тя отиде да ги разгледа по-добре. Някакъв дребен оплешивяващ мъж с чудесен гръцки хитон се сблъска с нея. Човекът промърмори някакво извинение; улисана в дрънкулките, Аврелия почти не му обърна внимание.
Бижутерът, египтянин с очи като мъниста, веднага забеляза интереса ѝ.
— Какво ще си купите?
Тя му се усмихна.
— Просто гледам.
— Моля, магазинът ми е твой. Пробвай всичко, което ти хареса.
Аврелия въздъхна. Нямаше пари. Погледна с копнеж към Атия, но знаеше, че няма смисъл да я моли. Отговорът ѝ щеше да е, че накитите, които носи в момента — златни висулки с мъниста от синьо стъкло и прост златен пръстен с червен гранат — са ѝ повече от достатъчни. Майка ѝ нямаше да ѝ купи повече накити до сватбата ѝ. Внезапно ѝ хрумна палава мисъл. Не беше нужно бижутерът да знае, че няма да купи нищо.
— Това ми харесва — заяви тя и посочи една огърлица с десетки червени и черни камъни във формата на тръбички.
— Халцедон и черен кехлибар — каза бижутерът. — От Партия. Прекрасна е, нали?
— Да.
— Искаш ли да я пробваш? — Ръцете му вече сваляха кукичката, която закопчаваше накита. — Ще отива на кожата ти. Съпругът ти много ще я хареса и няма да му струва цяло състояние.
Аврелия предпочете да не го вади от заблуждението му. Помисли си, че Гай сигурно би харесал огърлицата. Канеше се да го остави да ѝ сложи накита, когато чу повишени гласове. Обърна се. В магазина на винаря видя дребния мъж, който се беше блъснал в нея. Сега той гледаше майка ѝ, която беше бясна. Любопитството ѝ тутакси се събуди.
— Благодаря. Може би друг път. — И излезе, без да обръща внимание на протестите на озадачения бижутер.
Пресече улицата, като се провираше между минувачите. Двама яки мъже, които се мотаеха около винарския магазин, я огледаха похотливо. Единият млясна с устни. Свикнала с подобно внимание, Аврелия изобщо не ги погледна.
Винарският магазин беше типичен, отворен към улицата. От засводения вход се влизаше в дълго правоъгълно помещение. В нишите трептяха пламъците на лампи. От един рафт гледаше изрисувана статуя на Бакх и менадите му. От двете ѝ страни имаше амфори, подпрени на стената или положени върху слама, а на ниския тезгях клиентите можеха да опитат стоката. Атия беше на десет крачки от входа, с чаша в ръка. Търговецът стоеше до нея и определено изглеждаше смутен. Дребният мъж беше застанал пред нея, вдигнал помирително ръце.
— Просто казвам, уважаема госпожо, че тези неща трябва да се обсъдят — казваше той, докато Аврелия приближаваше.
— Това не е място за подобни неща — рязко отвърна Атия. — Как смееш да ме заговаряш тук?
Мъжът сви рамене.
— Да не би да предпочиташ да дойда в дома на Марциал?
Атия стисна устни толкова силно, че те побеляха.
— Какво става, майко? — попита Аврелия.
— Нищо важно.
Дребният мъж се обърна. Кафявите му очи я изгледаха похотливо. Аврелия настръхна.
— А. Това трябва да е дъщеря ти. Аврелия, ако не се лъжа?
— Да. А ти кой си?
Мазните му къдрици се люшнаха, когато той сведе глава.
— Фанес, лихвар, на твоите услуги.
Аврелия се смути, но преди да успее да попита още нещо, майка ѝ тръгна към изхода.
— Хайде — каза Атия. — Тръгваме си.
Аврелия реши, че е по-добре да не спори, и я последва.
Фанес се оказа доста бърз за толкова дребен човек. Мигновено се озова пред Атия.
— Остава и въпросът за дълга на съпруга ти. Него не сме го обсъждали.
— И няма да го обсъждаме! — рязко отвърна Атия и се опита да мине покрай Фанес, но той ѝ препречи пътя.
Аврелия не можеше да повярва нито на очите, нито на ушите си.
— Махай се от пътя ми, нищожен гръцки боклук! — заповяда Атия.
Фанес не помръдна.
— Нищожен може би, и със сигурност грък. Това обаче не означава, че съпругът ти не ми дължи четирийсет хиляди драхми.
— Ще си получиш парите! Знаеш, че си плаща, проклети да са очите ти.
— С неговия произход и с твоя всеки би си помислил, че е така, но вече повече от година не съм видял нито драхма. Човек не може да живее, като си мълчи и не получава нищо. Ще умре от глад.
— Фабриций го няма. Води се война, ако случайно не си забелязал!
— Не се съмнявам, че Фабриций прави всички нас и Републиката горди, но това не означава, че това го освобождава от дълга му. През първите няколко месеца миналата година реших да изчакам. В края на краищата той беше пратен в Иберия със Сципион. След като разбрах, че се е върнал и е в Цизалпийска Галия, му изпратих писмо. Не получих отговор.
