По-наблизо можеше да види групи нумидийци, които се обръщаха в изящни дъги и атакуваха обърканата маса римляни край брега. Загледа се като омагьосан как един ескадрон от петдесетина конници препусна под кос ъгъл към отряд легионери. Чуваше пронизителните им викове през врявата на битката. Уменията им бяха зашеметяващи. Ханон дори не можеше да си представи какво е да нападаш враг на кон без седло и без юзди. Подобно на облак насекоми, нумидийците приближиха с висока скорост. Вбесяваха римляните не само с ударите си, но и с градушка от добре насочени копия. Ханон се ухили, когато няколко дребни фигури — вбесени легионери — се откъснаха от редиците и се опитаха да атакуват противника. Конниците ги обградиха за миг. Вдигна се облак прах, който закри ставащото. След няколко мига ездачите препуснаха, оставяйки след себе си само трупове в прахта. Накъдето и да погледнеше, се случваха подобни неща. Битката вървеше добре за картагенците. Не беше много изкушаващо съдбата да си помисли, че изходът вече е решен.
Ако Ханон и останалите либийци можеха да удържат римския авангард, докато останалата войска удари римляните в тил, резултатът щеше да е не само победа, но и пълно клане. Поредното поражение за Рим, най-големия враг на народа му. Изведнъж в главата му изникна образът на Квинт и Ханон неволно се замоли бившият му приятел да оцелее, независимо от крайния резултат. Докосна белега си. Колкото до останалите, те спокойно можеха да идат при Хадес. Ако Пера беше все още жив, Ханон се надяваше да изгуби живота си до края на деня.
Въпреки случващото се другаде тяхната задача нямаше да е лесна. Легионерите долу отново събраха кураж и се строиха в три големи карета. Доста триарии заеха позиции в предните редици. Заедно с тях Ханон можеше да види характерните гребени на шлемовете на центурионите. Изкрещяха се заповеди и трите отряда образуваха триъгълник с връх, насочен към картагенците на хълма. Оформяха „клин“. Стомахът на Ханон се сви. Щяха да опитат да пробият редиците им. Атаката беше насочена към неговата фаланга и фалангите на баща му и братята му. За тях истинската битка щеше да започне сега.
— Този път наистина ще се опитат да ни пречупят — изрева Ханон. — Няма да им позволим, нали?
— Няма! — изкрещяха копиеносците му.
— Ханибал няма да е доволен, ако го разочароваме, нали?
— Няма!
— Точно това исках да чуя. Сгъстете редиците!
Мъжете отпред застанаха плътно един до друг, така че щитовете им да се припокриват. Онези отзад също се сбутаха, образувайки плътна маса от доспехи, оръжия и потна плът. Вече почти не можеха да помръднат, но точно в това беше силата на фалангата. С вдигнати копия формацията се превръщаше в бронирана стена, непробиваема за повечето атаки. Скоро щяха да разберат дали ще се окаже ефективна и срещу клина. Дотук боговете бяха решили да им помагат. И Ханон се замоли да продължат да го правят, когато римляните започнаха да се изкачват нагоре по склона.
Центурионите водеха хората си в равномерно темпо. Ханон ги чуваше да викат заповеди, подобни на даваните от самия него: „Спокойно, момчета!“, „Поддържай строя!“, „Пригответе копията!“. Велитите изтичаха пред тежката пехота, готови да хвърлят малкото си останали копия. Хората на Ханон ги засипаха с ругатни, докато приближаваха; фалангата не беше дала почти никакви жертви от копията на леката пехота. Ханон дори чу някои войници отзад да се обзалагат кой велит ще падне пръв, поразен от камък. „Не им липсва смелост, щом атакуват отново“, помисли си Ханон, когато чу свистенето на хиляди камъни над главата си. От велитите бяха останали по-малко от двайсетина души, но те въпреки това напредваха сред градушката от камъни и приближиха повече от всеки друг път. „Какво правят, в името на Баал Хамон?“ — зачуди се разтревоженият Ханон. Сякаш леките пехотинци търсеха смъртта си. Много от тях падаха, но това не спираше атаката им. Приближаваха все повече и повече, като крещяха бойни викове и хвърляха копия.
Действията им целяха единствено отвличане на вниманието. Когато Ханон осъзна това, върхът на най-близкия клин вече беше променил посоката си и се насочваше право към мястото между десния край на неговата фаланга и левия на фалангата на Бостар. Ханон се канеше да заповяда на хората си да се преместят вдясно и да запълнят пролуката, когато погледна към един от другите върхове. Той се движеше право към пролуката между неговата фаланга и тази на баща му.
— Проклети коварни копелета! — изруга той. Накъдето и да се преместеха хората му, само щяха да влошат положението. — Мут!
— Командире? — отвърна заместникът му от лявата му страна.
— Виждаш ли какво са намислили?
— Да, командире.
— Бързо предай назад. Прашкарите да съсредоточат стрелбата си по върховете на клиновете. Искам онези отпред да бъдат свалени на всяка цена. Ясно ли е?
— Да, командире.
— Чухте ме какво казах. Предайте назад. Веднага! — изръмжа Ханон на войниците зад него. — Мут!
— Да, командире?
