Аврелия беше потресена, че майка ѝ може да реагира по този начин. Сигурна беше, че когато Фанес каже на Луций, той ще разтури годежа. По лицето на Гай си личеше, че и той си мисли същото. Нямаше да има никакво значение дали Луций ще повярва на лихваря, или не. Ревността е ужасен звяр, както казваше майка ѝ. Щом ноктите ѝ потънат в плътта, няма пускане. Гъркът вече беше почти при вратата. Не беше погледнал нито веднъж назад.
— Фанес — повика го Атия.
Той се обърна.
— Какво ще ти струва да не казваш на Мелитон?
Гъркът се усмихна подигравателно.
— А аз си помислих, че нямаш нищо за криене?
— Нямам! Колко?
Този път на лицето му се появи широка усмивка.
— Лихвата ще се качи на десет драхми на сто. И също ще бъде изчислявана всяка седмица. Намираш ли го за приемливо?
— Да — каза Атия. Гласът ѝ звучеше ужасно уморено.
Фанес се поклони насмешливо. И за най-голям ужас на Аврелия ѝ намигна. След което изчезна.
Атия погледна гибелно Аврелия.
— Защо не си остана в стаята? Ти ни разори, дете.
Съкрушена, изпълнена с чувство за вина, Аврелия имаше чувството, че чува гласа на майка си от другия край на някакъв дълъг тунел. Коленете ѝ се подгънаха и тя се свлече в безсъзнание на пода.
Ханон пристъпи от крак на крак. Беше развълнуван, но и сгорещен и потен в пълната си униформа. Погледна искрящото синьо море, което се намираше мъчително близо. Свободните от наряд войници се плискаха в плитчините и крещяха като щастливи деца. Контрастът с последния голям водоем, който беше видял — Тразименското езеро след битката — едва ли можеше да е по-силен. Хората на Ханон и останалите либийци бяха твърде изтощени, за да преследват римските легионери, след като те си бяха пробили път през редиците им. Като остави Мут да се грижи за ранените, той слезе долу при езерото, където беше решена битката.
Първият шок дойде от огромната площ, на която водата беше станала червена. Когато успя да откъсне очи от ужаса, погледът му беше привлечен към брега, на който лежаха хиляди кървави обезобразени трупове. Велити и хастати, принципи и триарии, центуриони и други офицери лежаха безразборно едни до други; чиновете им нямаха значение в смъртта. Стотици гали и нумидийци обикаляха сред тях, като убиваха все още живите и обираха мъртвите. Навсякъде лежаха обезглавени трупове, зловеща работа на воините, които жадуваха за върховния трофей. Това обаче не беше най-лошото…
Много легионери бяха все още живи. Нямаха къде да отидат и бяха отстъпили във водата, където — ако доспехите не ги завличаха на дъното — служеха като мишени за вражеската конница. Ханон видя как някои се обзалагат кой ще улучи даден легионер в главата с копие от двайсет крачки разстояние или кой може да обезглави нещастника, докато препуска покрай него. Някои легионери се избиваха помежду си, за да избегнат подобна участ; други просто навлизаха в дълбокото, за да се удавят. Въпреки омразата си към римляните Ханон изпита дълбоко отвращение. Но какъв друг избор имаха? Не можеха да вземат всички в плен, а и Рим трябваше да си научи урока, задето бе унизил Картаген в миналото. Ако не научеха нещо от загубата на петнайсет хиляди легионери и един от консулите им, а три дни по-късно и на повече от четири хиляди конници, римляните щяха да се покажат като пълни глупаци. Дълбоко в себе си обаче Ханон знаеше, че тази победа няма да е достатъчна. Трябваше да се пролее още кръв, старият враг трябваше да претърпи още поражения.
— Хубаво би било да поплуваш малко, а? — обади се Сафон зад него.
Ханон рязко се върна в настоящето.
— Да. Надявам се, че ще можем да се топнем, след като Ханибал приключи с нас.
— Би било хубаво. Последните дни почти не съм те виждал.
— Знаеш как е. Има много неща за вършене след цял ден поход. Ранените се нуждаят от допълнителни грижи. Както и останалите войници. Слава на боговете за резервите зехтин, които Бостар намери в онова стопанство. Добавянето му към дажбите като че ли подобри здравето на хората.
Цялата армия беше уморена от дългия поход от Цизалпийска Галия, от тресавищата и битката. Дажбите им невинаги бяха добри. Много войници се оплакваха от болки в ставите или се чувстваха изтощени през цялото време; на други пък им кървяха венците. Ханон обаче знаеше, че избягва основния проблем — и брат си. Поради някаква причина не можеше да се отърси от спомена за изражението на Сафон, когато беше затънал в блатото. Нямаше с кого да поговори за това, без да се почувства като предател. Все пак двамата със Сафон бяха една плът и кръв.
— Така е. Но хайде тази вечер да променим нещата.
— Добре. — Ханон погледна Бостар. — Какво ще кажеш да поплуваме по-късно?
— Може би — с усмивка отвърна Бостар. — Зависи какво е намислил Ханибал за нас.
— Ти знаеш ли, татко? — попита Ханон.
Малх, който стоеше на няколко крачки настрани с Бостар, началника на конницата Махарбал и група други старши офицери, се обърна.
— Дори и да знам, няма да ти кажа. Изчакайте да дойде Ханибал.
