След това атаката се забави, понеже умората най-сетне си каза думата. Квинт вече мразеше Коракс, защото им беше позволено само да си поемат дъх, преди центурионът да им нареди да продължат нагоре по склона. Решението му обаче се оказа правилно. Тяхната формация засега беше единствената, успяла да пробие вражеската линия. Ако бяха останали, щяха да загинат. Затова продължиха нагоре почти миля, докато врагът не остана далече зад тях. Едва тогава Коракс ги спря, малко преди да започнат да падат от изтощение. Мястото — малко голо възвишение — им даваше отличен изглед към случващото се при езерото. Гледката не беше приятна, но след като се погрижи за Урцей, доколкото това беше възможно, Квинт не можеше да откъсне поглед от нея. Рутил стоеше до него и също гледаше като хипнотизиран.
— Повечето са изтласкани в езерото — каза някакъв глас до него.
Квинт се обърна и се изненада, когато видя Коракс.
— Да, командире — въздъхна той. — Атакувани са и от гали, и от нумидийци.
— Горките кучи синове — рече Рутил.
— Редиците им бяха разкъсани отдавна. Отрядите се смесиха помежду си. Повечето им офицери са или мъртви, или ранени. Те са обградени, объркани и паникьосани. — Коракс се намръщи. — Мътните да го вземат. Няма къде другаде да отидат, освен в езерото.
Квинт отново се загледа към бойното поле. Въобразяваше ли си, или наистина виждаше странен нюанс в плитчините? Примигна с ужас. Не, водата
— Какво ще стане с тях, командире?
— С онези долу ли? Мъртви са. Нищо не можем да направим за тях. Да се върнем означава и ние да изгубим живота си.
Квинт и Рутил се спогледаха мрачно, но и с облекчение. Щом мъж като Коракс казваше, че няма нищо лошо в това да не се правят на герои, кои бяха те, че да спорят? Квинт се замоли баща му да е в безопасност и конницата да не е успяла да мине през теснината преди началото на засадата. И Калатин да не е сред тях.
— Сега задачата ни е да не позволим същото да се случи с нас. Предполагам, че гугите ще ни погнат веднага щом се организират.
— Готови сме да тръгнем, когато кажеш, командире — заяви Рутил.
Коракс го погледна одобрително и кимна към скутума на Квинт.
— Какво е мнението ти за това?
— Тежичък е, но се справям, командире. — Нова молитва наум, този път за това, че ръката му се беше възстановила напълно.
— А ти какво мислиш? — Центурионът погледна Рутил.
— Същото, командире.
— Взехте ги от момчета, които са паднали, нали?
Квинт кимна.
— Наложи ли се да ги използвате?
— Не, командире. Бяхме отзад — отвърна Квинт: очакваше Коракс да ги наругае на мига.
— Добре сте се сетили да се въоръжите с тях. Малките кръгли щитчета, които носят велитите, не заслужават човек дори да се изпикае отгоре им, когато се наложи да се изправиш срещу друг пехотинец. Задръжте ги.
Изненаданите Квинт и Рутил се ухилиха.
— Да, командире!
— Вие и другарите ви се представихте добре и по-рано — одобрително каза Коракс. — Не е лесно да тичаш нагоре по склон, докато те засипват с камъни. Продължете в същия дух и скоро ще станете хастати.
— Благодаря, командире!
— Възползвайте се максимално от тази почивка. Скоро тръгваме. Трябва да сме се отдалечили колкото се може по-далеч преди залез-слънце.
— Ще успеем ли, командире? — попита Квинт.
— Ако боговете са рекли, да. — Коракс им кимна отсечено и се отдалечи.
Гордостта на Квинт се беше посъбудила от похвалата на центуриона, но последните му думи я превърнаха на пепел в пресъхналата му уста. Виждаше същата емоция ясно изписана и на лицето на Рутил. Вдигна очи към небето в търсене на вдъхновение. Боговете нали не биха ги оставили да оцелеят в кошмара, през който бяха минали, само за да гледат как падат посечени от други картагенски войници? След малко погледна надолу, разгневен от липсата на отговор.
— Проклетите богове никога не отговарят. Никога — прошепна Рутил. — Дори когато имаш най-много нужда от тях.
— Знам. — Квинт се чувстваше изтощен до мозъка на костите си. — Затова ще трябва просто да продължим напред.
— Аврелия.
Тя зарови още повече глава във възглавницата. „Махай се — помисли си окаяно. — Майка ми те е пратила, защото знае, че няма да говоря с нея“.
— Знам, че ме чуваш — каза Гай.
Да, въпреки възглавницата Аврелия чуваше всяка негова дума.
— Отвори. Моля те, Аврелия.
Тя въздъхна и вдигна глава.
— Какво искаш?
— Да поговорим.
— Майка ми те е пратила — сърдито каза тя.
— Да, помоли ме, но аз също искам да поговорим. Тревожа се за теб.
— Добре съм.
— Не, не си. — Той почука отново. — Няма да се махна, докато не ми отвориш.
Аврелия остана да лежи още малко в леглото, след което стана и дръпна резето. Може би той все пак щеше да успее да оправи настроението ѝ.
— Плакала си — каза той от прага.
Тя избърса зачервените си очи.
— А ти какво очакваш? Ханибал отново е разгромил войските ни. Хиляди войници са загинали. Щом Фламиний е паднал, напълно логично е татко и Квинт също да са изгубили живота си. А аз… аз трябва да се омъжвам? — Сълзите ѝ рукнаха отново.
