— Аз ъ-ъ-ъ… — Погледът на Рутил се стрелна към Квинт и се насочи обратно към центуриона. — Да, командире. Ти също би го нарекъл така, командире.
В отговор Коракс го фрасна в слънчевия сплит и Рутил рухна на колене като чувал със зърно. Устата му се отвори и затвори като на риба на сухо. Той си пое задавено дъх.
— Този път ще се престоря, че не съм те чул — изръмжа Коракс. — Но ако отново те хвана да обиждаш диктатора, ще наредя да те бичуват, докато животът ти не увисне на пичи косъм. Разбра ли ме?
Неспособен да говори, Рутил само кимна.
Коракс се извъртя към Квинт, който трябваше да напрегне всичките си сили, за да не трепне.
— Ти не си толкова голям глупак като приятеля ти.
— Командире? — объркано отвърна Квинт.
— Имаме заповеди. Ако гугите тръгнат към нас, цялата армия
— Чудесна новина, командире!
— И аз така мисля. — Коракс изгледа гибелно Рутил. — Когато дойдеш на себе си, искам да се върнеш на поста си — до сутринта.
Квинт започна да се отпуска — прибързано, както се оказа.
— Ти можеш да идеш с него, Креспон. И гледай да не заспи.
Квинт прояви благоразумие да не протестира. Изгледа кръвнишки Рутил, докато центурионът се отдалечаваше.
— Заради теб топките ни ще замръзнат. Не можеше ли да си държиш езика зад зъбите?
— Извинявай — промърмори Рутил. Не възрази, когато Квинт му каза да вземе меха вино, който пазеше за някой специален случай.
Но въпреки виното нощта се очертаваше дълга, кисело си помисли Квинт.
Въпреки студа двамата успяха да подремнат, като се редуваха. Коракс дойде да ги провери на два пъти, но когато дойде време за третата стража стана ясно, че ги е оставил да се оправят сами. Квинт не беше сигурен дали има полза да затваря очи и да хване още няколко мига почивка, както е прав. Беше така премръзнал, че беше почти невъзможно да заспи. Всеки път, когато се унасяше, някой порив на вятъра успяваше да повдигне наметалото му и го събуждаше. Виното помогна, но свърши бързо. Известно време двамата си разказваха мръсни вицове, но после и те се изчерпаха. Рутил започна да каканиже за Север и колко общо имали двамата помежду си. Квинт обаче още му беше ядосан и рязко заяви, че това не го интересува. Опита се да си мисли за топлото легло в старата си стая у дома, но това само го вкисна още повече. Фантазиите за битката, която можеше да се разрази на следващия ден, имаха същите резултати. Не по-малко дразнещо бе, че постът на Мацерион се намираше близо до техния и русият войник непрекъснато правеше мръсни жестове към Квинт или плюеше в негова посока. Квинт правеше всичко по силите си да не обръща внимание на заяжданията му, но не му беше лесно. Само след няколко часа настроението му беше станало наистина отвратително. Не чувстваше лицето и стъпалата си, както и краката от коленете надолу, където наметалото не го предпазваше. Останалото му тяло беше в по-добро положение, но не много. Беше за предпочитане да се разхожда напред-назад, отколкото да стои неподвижно. Взирането назад към огньовете не го заслепяваше, но го караше да се чувства още по-зле. Продължи да крачи намръщен, като не откъсваше поглед от вражеския лагер.
Отначало съзнанието му не регистрира първите проблясъци. Когато го направи, Квинт примигна от изненада. Да не би някоя палатка да се беше подпалила? Подобни неща не бяха необичайни. Сиянието се разпростря и той разбра, че е сгрешил. Никакъв пожар не можеше да се разпространи толкова бързо. Какво ставаше, в името на Хадес?
— Рутил? Виждаш ли това?
— Не може ли човек да се изпикае на спокойствие? — Рутил погледна през рамо и очите му се разшириха. Той промърмори някаква ругатня, оправи туниката си и дотича при Квинт. — Какво е според теб?
— Войници, които се строяват за тръгване — отвърна Квинт, когато най-сетне разбра. — Запалили са факли едновременно.
Около тях се чуваха разтревожените гласове на другите часови. Никой не беше очаквал това. Нощните атаки не бяха характерни за римляните и затова те не ги очакваха и от враговете си.
— Тия кучи синове дори не дочакаха утрото! — извика Рутил, казвайки очевидното. Вече се беше отдалечил на няколко крачки от Квинт. — Отивам да извикам Коракс.
Квинт гледаше с нарастваща тревога как осветената площ пред вражеския лагер расте. „Хиляди са“, помисли си. Дали беше цялата вражеска войска, или само част от нея? Дали щяха да се хвърлят в бърза атака срещу позициите им? Така можеха да си пробият път. Четирите хиляди войници, които блокираха прохода, бяха разпръснати на малки отряди. Ако картагенците напреднеха бързо, нямаше начин Фабий и армията му да стигнат навреме тук. В най-добрия случай щяха да бъдат изтласкани; в най-лошия — избити до крак. Стомахът на Квинт се сви от страх. При Тразименското езеро беше изпитал противната увереност, че ще умре. След малко, когато факлите започнаха да се движат, изпита едва ли не облекчение. Смъртта, когато дойдеше, щеше да е бърза.
— Коварни псета — изръмжа Коракс до него.
