Квинт никога досега не се беше радвал повече, че вижда центуриона си.
— Да, командире. Рутил отиде да те извика веднага щом видяхме светлините.
— Те вече са тръгнали.
На Квинт му призля, но после видя, че редицата факли не се движи към тях, завъртя глава и се загледа в мрака.
— Седловината. Тръгнали са към седловината, командире! — От другата страна на върха от дясната им страна склонът не беше толкова стръмен. Квинт го беше видял, докато заемаха позиции тук. — Изкачването от равнината към билото между този връх и следващия на север не е трудно.
— Да, знам. И след това сигурно ще се опитат да излязат на пътя, който води през Апенините. Значи се опитват да ни заобиколят, а? — Коракс се разсмя. — Глупакът Ханибал е преценил погрешно разстоянието. Ако тръгнем сега, ще можем да изкачим близкия връх и после да заемем билото преди неговите войници. Няма да е трудно да им попречим да преминат, защото ще сме заели по-високи позиции. Предай на хората. Искам четирима от всеки петима да се съберат при брега на реката и да са готови да потеглят колкото се може по-скоро. След малко се връщам.
— Да, командире! — Сърцето на Квинт се разтуптя бясно. Умората му изчезна напълно; дори студът вече не беше проблем. Двамата с Рутил забързаха да съберат велитите, които не бяха на стража, и да предадат заповедта на легионерите. Когато Коракс се върна с Пулон и останалите центуриони, войниците вече се бяха строили на манипули. Коракс му кимна в знак на одобрение, преди да се обърне към хората си.
— Всички видяхте какво става, момчета. Ханибал се мисли за много умен. Въобразява си, че спим! Е, хората му ще получат най-голямата изненада през мизерния си живот. Когато стигнат до билото, ние ще сме там и ще ги чакаме. Нали?
— Да, командире!
— Фабий разчита на нас. Рим разчита на нас да отблъснем гугите. Ако не се измъкнат от Кампания, тия смърдящи лайна ще гладуват. И тогава ще ги спипаме!
Хората около него се разкрещяха: „Рим! Рим!“, и Квинт си спомни думите за сритването на армия в чатала. Всичко това беше чудесно, с лека горчивина си помисли той, но земите, които щяха да бъдат опустошени, ако Ханибал не успееше да се измъкне, щяха да са тези на родната му Кампания. Досега районът източно от Апенините не беше плячкосван от врага. Нямаше нищо лошо в това и те да понесат своя дял. В същото време Квинт се почувства виновен, че изобщо си е помислил подобно нещо. „Време е за битка“, помисли си той. Не биваше да ги пускат само защото неговият дом щеше да бъде пощаден.
— Креспон. Рутил. — Коракс и другите центуриони привикаха командирите на отделения за инструктаж. — Вие се движите по-бързо от хастатите и принципите. Тръгвате първи. Тичайте като вятъра. Искам на всяка цена да стигнете билото преди гугите. Посрещнете ги така, че да не ви забравят. Ясно?
— Да, командире — с бясно препускащо сърце отвърна Квинт. Останалите изръмжаха утвърдително.
— Това е твоята възможност да ми докажеш, че не си такъв глупак, за какъвто те мисля — каза Коракс, като гледаше свирепо Рутил.
— Няма да те разочаровам, командире — яростно отвърна Рутил.
— Какво чакате? — извика Коракс. — Тръгвайте!
Те забързаха към другарите си. Квинт бързо обясни какво трябва да направят.
— Молете се на Хермес за помощ, докато се изкачваме. Най-много внимавайте да не строшите някой глезен, поне засега. — Неколцина се засмяха, но не и Квинт. Той не обърна внимание и на ухилената, но и уплашена физиономия на Мацерион. — Говоря сериозно. Внимавайте къде стъпвате. Ако паднете, ще трябва да се оправяте сами. Искам всички да са готови за бой в мига, в който стигнем до седловината. — Войниците закимаха. Квинт погледна Рутил. — Готов?
— Вече щях да съм на половината път, ако не беше дрънкал толкова.
— Тъпанар!
— Също като теб. Ще се видим горе. — Очевидно изгарящ от желание да си спечели отново благоволението на Коракс, Рутил се хвърли в реката с щита и копията си. Хората му го последваха.
— Не бива да им позволяваме да ни изпреварят! — извика Квинт. — След мен! — И се затича след Рутил, като изхвърли картагенците от ума си; мислеше само как да стигне до върха. За щастие, на това място водата стигаше само до коленете. Но пък беше ледена. Той забърза напред, като се подхлъзваше на гладките камъни по дъното, и скоро излезе на отсрещния бряг.
Затичаха се с всички сили през равната част и бързо настигнаха Рутил и хората му. Двете групи започнаха да се състезават, като сипеха ругатни една към друга, и въпреки опънатите си нерви Квинт се ухили. Ругатните бяха знак, че духът е висок. Когато започна склонът, тревата се смени с ниски дървета, храсти и камънаци. Изкачването се превърна в лазене по камънаци и провиране през гъсталаци. Оранжевата есенна луна беше увиснала ниско над хоризонта, а безбройните звезди блещукаха ярко в небето.
