Отговори както на изречения, така и на неизречения въпрос.
— Седемнайсет.
Лицето на Тарек остана в сенките, но тя долови жестоката му усмивка, от която косъмчетата на врата ѝ настръхнаха — инстинктивна реакция в присъствието на скрит хищник.
Според информацията, с която разполагаше, върхът на планината се охраняваше само от малка група войници. С деветимата под нейно командване и с предимството на изненадата щяха да са ѝ нужни не повече от две минути, за да овладее района.
След това трябваше да намерят книгата.
Ръката ѝ отново се опита да посегне към гърлото, но тя стисна пръсти в скута си.
Нямаше да се провали пред Него.
Оставаше обаче един неизвестен елемент. Спомни си предупреждението в Неговото съобщение:
Изпратен е Рицар да я вземе.
Нищо да не те спира.
Каза и това на Тарек.
— Бъди готов. Може да има и Рицар на Христа.
Тарек се вцепени, сянката се превърна в скулптура от черен лед. Гласът му беше тихо съскане. Древното название за противници като онзи прозвуча като проклятие.
—
Ерин огледа крадешком празната палатка.
Джордан ѝ беше казал да го изчака вътре. Няколко минути щеше да е сама. Извади телефона си и провери съобщенията.
Есемес от Нейт: НЕ МОГА ДА СЕ СВЪРЖА С ПОСОЛСТВОТО. ПРЕТОВАРЕНИ СА ЗАРАДИ ТРУСА. ДОБРЕ ЛИ СИ?
Разтревожена, че Перлман може да цъфне всеки момент, тя бързо написа отговор: ДОБРЕ СЪМ. ВСИЧКО Е ЗАКОННО. НОВИНИ ЗА ХАЙНРИХ?
Екранът остана тъмен толкова дълго, че се уплаши дали Нейт не е зарязал някъде телефона си.
НЕЙТ?
МОЖЕШ ЛИ ДА ЗВЪННЕШ?
Текстът се размаза и тя примигна. Не можеше да му звънне. Щяха да я чуят. Не се съмняваше, че Перлман ще направи телефона ѝ на парчета, ако я хване да го използва отново.
НЕ — написа тя. — КАЖИ МИ. ВЕДНАГА.
Нова пауза, после:
ХАЙНРИХ НЕ УСПЯ.
Ерин рухна в стола на Сандерсън. Хайнрих го нямаше вече. Беше умрял в болница на хиляди километри от дома си заради нея. Беше го оставила сама в сондажа, за да вземе четки, които не ѝ трябваха — просто за да си спести един глупав спор. Какво щеше да каже на родителите му? Откъм кошчето, пълно с използвани ръкавици, лъхна миризма на кръв. Преглътна, за да не повърне.
— Докторе? — Джордан пъхна русата си коса през отвора. — Готови сме, ако...
Млъкна и влезе в палатката.
— Ерин, добре ли сте?
Тя вдигна глава и го погледна. Гласът му сякаш идваше някъде отдалеч.
— Ерин? Случило ли се е нещо? — Той прекоси палатката с две бързи крачки.
Тя поклати глава. Ако му кажеше за смъртта на Хайнрих, щеше да се пречупи тук, в малката палатка насред осеяното с трупове плато.
Той я гледаше загрижено.
Неспособна да издържи погледа му, тя насочи вниманието към телефона си и написа отговор на Нейт. Съмняваше се, че Джордан ще има нещо против.
РАЗБРАНО. ЩЕ СЕ ОБАДЯ ПРИ ПЪРВА ВЪЗМОЖНОСТ.
След като приключи, прибра телефона в джоба си.
— Просто разкопките ми — каза тя, като се подготви да повярва на собствената си лъжа. — Години планиране, а ето че има поражения от земетресението.
— Ще ви върнем скоро.
— Знам.
Сигурно я мислеше за луда, че се е разстроила заради някакви си стари кости, погребани в прахта. Въпреки това се почувства малко по-спокойна, след като успя да освободи поне мъничко от мъката ѝ по Хайнрих. Или това, или Джордан ѝ действаше успокояващо. Как иначе беше успяла да мине през цялата онази смърт навън? Пое дълбоко дъх.
— Готова съм — каза тя и стана.
— В такъв случай елате. Приготвили сме екипировката.
Тя го последва до ръба на пукнатината и той ѝ подаде объркана плетеница възли и ремъци. Военен модел, който нямаше нищо общо е оборудването, с което бе свикнала. Зяпна го в недоумение.
Той обърна екипировката.
— Единият крак тук. Другият — там.
Застана зад нея и ѝ помогна да си я сложи. Уверените му ръце се движеха около тялото ѝ, оправяха ремъци и стягаха закопчалки. Всичко застана на мястото си, но температурата на тялото ѝ сякаш се беше покачила с десет градуса. Тя бързо закопча ремъците на гърдите си.
Един хеликоптер се вдигна във въздуха. Ерин огледа платото. Оцелялото момче вече го нямаше, както и повечето от екипа и чувалите с телата. В удължаващите се сенки работеха не повече от десетина души.
Джордан мина пред нея. Посегна да провери ремъците около бедрата ѝ по начин, който бе едновременно уставно официален и невероятно личен. Коланите я стегнаха и я дръпнаха към него. Тя се взря в сините му очи, които сякаш потъмняваха със залязването на слънцето.
— Ако има нещо, което трябва да знам, преди да слезем долу, сега е моментът — каза той.
— Нищо. — Предпочиташе да се спусне в дупката, вместо да остава сама тук сред всички тези трупове. — Просто лош ден.
— Сандерсън е подготвил всичко. — Той я погледна изпитателно. — С помощта на ровъра ще можеш да наблюдаваш всичко оттук.
Ерин откри у себе си кураж, който бе смятала за изгубен, и се усмихна насила.
— И да се лиша от целия купон, така ли?
Той ѝ хвърли още един тревожен поглед и се обърна към хората си.
