— Идваме. — Джордан ѝ направи знак да го последва. — Дръж се плътно до мен, докторе.
Тя тръгна подире му, като мислено си отбелязваше какво трябва да се направи — да провери с металотърсач за инструменти, да събере сажди от тавана, за да определи какви факли са използвали работниците, да направи гипсова отливка от стената, за да види какви сечива са използвани за копаене.
Все онези неща, за които го биваше Хайнрих. Препъна се и Джордан я хвана. Ръката му бе топла и вдъхваща увереност. Той я погледна загрижено.
— Докторе?
Тя поклати глава и му махна да продължи.
След десетина метра се озоваха на прага на подземното помещение, което бе видяла неотдавна през камерите на робота. Древен и добре изработен вход.
Отворът беше твърде тесен, за да могат двама души да минат едновременно през него. Тя отстъпи назад и направи път на Джордан да влезе пръв. Прецени, че входът е висок малко над метър и осемдесет. Вдигна ръка, за да докосне арката, след което прекрачи прага.
Кожата на ръцете ѝ настръхна. Въздухът тук беше още по-хладен. Приглушената светлина на три жълти светещи пръчки, метнати безразборно, разкриваше добре изработен варовиков под, висок, покрит със сажди таван и стени от плътно подредени каменни блокове. Страшно ѝ се искаше да може да направи снимки на прахта по пода и може би да види следите на иманярите, които бяха отворили саркофага. Джордан и хората му обаче вече бяха изпогазили всичко и бяха заличили старите следи със своите.
Останалите се бяха събрали в отсрещния край на помещението, скупчени оттатък саркофага, обърнати към стената. Явно там имаше нещо много интересно. Веднага след като огледаше по-подробно всичко, щеше да отиде при тях.
— Моля да не докосвате нищо — извика тя, макар да очакваше да не ѝ обърнат никакво внимание.
Влезе, прескачайки ровъра, и отиде до каменния саркофаг. Както и предполагаше, той бе изработен от един каменен блок. Страните му бяха безупречно изваяни, всеки ъгъл бе съвършен, всяка стена — идеално гладка. За пореден път се възхити на майсторството на древните. Инструментите им може и да се смятаха за примитивни, но резултатите определено не бяха. Огледа полирания похлупак, поставен на пода до гроба, който бе покривал толкова дълго време. Странно, че беше непокътнат; иманярите обикновено ги трошаха, докато ги сваляха.
Огледа се за лостове или въжета, но грабителите бяха отнесли инструментите със себе си. Това също бе необичайно.
Пристъпи напред — и нечия ръка я спря.
— Нали казах да стоиш плътно до мен? — попита Джордан.
Двамата заедно приближиха саркофага. Когато се озова на достатъчно разстояние за снимане, Ерин извади единственото, с което все още разполагаше — мобилния си телефон. Направи много снимки на стената и купчините пепел по ъглите. Искаше ѝ се да бе взела професионалния си „Никон“, но той бе останал в Цезарея.
Осмели се да надникне вътре. Нямаше нищо. Само гол камък, изцапан в тъмночервено. Какво оставяше такива петна? Засъхналата кръв беше кафява. Повечето смоли почерняваха.
Снима и празните керамични стомни около саркофага. Явно бяха донесли някаква течност тук. Обикновено такива съдове се използваха за вино. Но защо им е било да пълнят саркофаг с вино?
Докато се изправяше, Джордан обърна гръб на отсрещната стена и я погледна. Дори на слабата светлина си личеше, че е смутен.
— Докторе, можеш ли да обясниш това?
Тя погледна натам и мъжете се дръпнаха настрани.
На стената висеше зловеща скулптура, подобна на някакво богохулно разпятие. Ерин заобиколи ъгъла на саркофага. С всяка следваща стъпка ужасът ѝ растеше.
Не беше скулптура.
На стената висеше изсушеният труп на малко момиче, може би на не повече от осем години, облечено в окъсана, мръсна роба. Почернели стрели я държаха прикована на място, на цял метър над пола. Пронизваха гърдите, шията, рамото и бедрото.
— Стрели за арбалет — уточни Джордан. — Изглежда, са изработени от сребро.
„Сребро?“
Ерин застана пред детето, поразена от анахронизмите. Тъмночервената роба на момичето изглеждаше стара както по стил, така и по степента на разпадане. Украсата и начина на изтъкаване на материята бяха характерни за периода около падането на Масада. Може би беше изработена в Самария, а може и в Юдея, но със сигурност беше най-малко на две хиляди години.
Дълга тъмна коса обрамчваше хлътналото лице. Очите на момичето бяха затворени спокойно, брадичката беше отпусната върху гърдите, устните бяха разделени едва-едва, сякаш беше умряла насред въздишка. Дори малките ѝ мигли бяха запазени непокътнати. Ако се съдеше по количеството меки тъкани, запазени все още върху костите, момичето бе мъртво само от няколко десетилетия.
Десетилетия. Как бе възможно това?
Под краката на момичето лежеше нещо. Ерин се отпусна на коляно до него.
„Кукла...“
Сърцето ѝ запрепуска. Малката изсъхнала играчка бе изработена от втвърдени парчета кожа, съшити с платнени ивици, и бе изцапана със същия тъмночервен цвят като дрехата. Отпуснатата ръка на детето сякаш посягаше към играчката, останала завинаги недостижима.
