Джордан я последва, като потупваше камъка с една ръка. Другата все така не пускаше автомата. Нямаше доверие на Корза. Ако свещеникът ги беше предупредил от самото начало, хората на Джордан може би все още щяха да са живи. Нямаше изгледи в скоро време да се обърне с гръб към него.
— Усещате ли колко е добър зидът по тази стена? — попита Ерин. — Блоковете пасват така добре, че се нуждаят от съвсем малко хоросан. Подозирам, че са ги циментирали само като допълнителна мярка срещу земетресения.
— Значи това вероятно е единствената причина да сме все още живи — рече той. — Нека ми приказват срещу презастраховането при строителството.
По устните ѝ заигра разсеяна усмивка. Джордан се надяваше да види същото изражение отново на светлината на слънцето, някъде на безопасно място.
Тя се отпусна на коляно до прободените тела. Раменете ѝ се напрегнаха и погледът ѝ се втренчи в стената, за да не гледа мъртвите. Но Ерин не се отказа. Джордан се възхити на духа ѝ. Тя постави длан върху камъните и я плъзна надолу.
— Забелязах това по-рано. — Земята отново се разлюля и думите ѝ потекоха по-бързо. — Преди атаката. Когато оглеждахме момичето. — Тя хвана ръката му и я постави до нейната върху камъните. — Виж как хоросанът излиза между блоковете.
Джордан докосна студения, неподвижен камък.
— Този участък се различава от останалите — разпалено продължи тя. — Вещи строители като хората, изградили това място, биха обрали излишния хоросан, за да получат равна повърхност и да защитят цимента да не се изрони, ако някой се опре на стената.
— Да не искаш да кажеш, че тук са претупали работата?
— В никакъв случай. Онзи, който е построил тази част от стената, е работил от
— Запечатан проход. — Джордан подсвирна. — Добра работа, докторе.
Огледа стената. Зазиданата част образуваше груба арка. Ерин може и да беше права. Удари стената с юмрук. Тя не помръдна.
— Струва ми се адски здрава.
Махането на камъните можеше да отнеме часове, ако не и дни. А Джордан подозираше, че разполагат само с минути. Ерин беше свършила чудесна работа, но това нямаше да е достатъчно, за да се спасят.
Част от тавана край входа се отчупи и рухна с оглушителен трясък. Ерин трепна и той пристъпи към нея, за да я защити. Щяха да свършат погребани тук заедно с трупове на чудовища и хора.
— Маккей — изрече на глас.
Духовникът се намръщи в недоумение, но Ерин погледна към усуканото тяло на Маккей и очите ѝ грейнаха с надежда.
— Имаш ли достатъчно време? — попита тя.
— Когато съм толкова мотивиран ли? И още как.
Той закрачи през отломките и коленичи до Маккей.
„Съжалявам, приятел.“
Внимателно обърна безжизненото тяло. Сложи ръка на рамото на приятеля си, като се стараеше да не гледа изтръгнатото му гърло. Потисна спомените за гръмкия му смях, за навика да къса етикетите на бирените бутилки, за смутения поглед, когато се сблъскваше с красива жена.
Всичко това вече го нямаше.
„Но никога няма да бъде забравено, приятелю.“
Освободи раницата и се върна при стената, където чакаше Ерин. Не искаше тя да остава сама със свещеника. Не знаеше какво може да направи онзи тип. Свещеникът бе пълен с тайни, които бяха стрували живота на хората му. Какво щеше да направи Корза за запазването им, след като се измъкнат от този затвор?
Каквото и да беше замислил, планината вероятно щеше да ги смаже преди това. Джордан забързано отвори раницата. Като сапьор на екипа, Маккей носеше експлозиви, предназначени първоначално за взривяването на контейнери и неутрализирането на остатъчния газ. Преди, когато си мислеха, че си имат работа с нещо просто, като терористи например.
Работеше бързо, пъхаше капсул-детонаторите в блокчетата С-4. Маккей щеше да се справи по-сръчно, но Джордан пропъди болезнената мисъл от главата си, неспособен да погледне загубата открито. Щеше да го направи после. Ако има после.
Оформи и свърза зарядите, като правеше последни сметки наум и в същото време държеше под око Ерин, която разговаряше със свещеника.
— Момичето — рече тя и посочи към детето на стената. — Нима искате да кажете, че е била на две хиляди години, когато е умряла?
Гласът на Корза бе толкова тих, че Джордан трябваше да напрегне слух, за да чуе отговора му.
— Тя беше стригой. Затворена тук, за да пази книгата. Задача, която е изпълнявала, докато сребърните стрели не са сложили край на живота ѝ.
Докато работеше, Джордан си представи как са се развили страховитите събития: нацистите отварят саркофага, откриват малкото момиче още живо в проклетия ковчег и я заковават за стената с дъжд от сребърни стрели. Спомни си смачкания противогаз край входа на гробницата. Явно нацистите са знаели какво ще открият тук. Очаквали са да попаднат на момичето и на отровния газ.
Ерин продължаваше да пита, явно търсеше някакъв начин да разбере всичко това, да го постави в смислена научна рамка.
— Значи църквата е използвала горкото момиче. Принудила го е да бъде стражево куче цели две хилядолетия?
