— Не е била момиче и е спяла, запазена в светото вино, в което е била потопена. — Гласът на Корза се сниши до болезнен шепот. — Въпреки това вие сте права. Не всички са били съгласни с подобно жестоко решение. Нямало е единодушие дори за избора на това проклето място. Казано е, че апостол Петър е избрал тази планина и трагичния момент, за да свърже кървавата жертва на еврейските мъченици с гробницата, да използва този черен покров, за да защити съкровището.
— Чакайте малко — насмешливо рече Ерин. — Апостол Петър... Тоест свети Петър? Да не искате да кажете, че той е наредил книгата да бъде донесена тук по време на обсадата на крепостта?
— Не. Петър сам е донесъл книгата тук. — Пръстите на свещеника се заиграха с броеницата. — Съпровождан само от онези, на които е имал най-голямо доверие.
Джордан подозираше, че свещеникът не би трябвало да им разказва тези неща.
— Това е невъзможно — възрази Ерин. — Петър е бил разпнат по времето на Нерон. Около три години преди падането на Масада.
Корза се извърна.
— Историята невинаги се записва точно — тихо рече той.
При този загадъчен отговор Джордан приключи с подготовката. Стана и вдигна безжичния детонатор. Ерин го погледна въпросително.
Искаше му се да имаше по-утешителни думи.
— Или ще подейства... или ще убия всички ни.
Седнал в болничното легло, Томи докосна стърчащия от гърдите му абокат. Направи го машинално, не от любопитство. Знаеше защо сестрата го беше сложила там. Бяха му го поставяли и преди. След толкова много кръвни проби се страхуваха да не разкъсат някоя вена.
Лекарката — слаба жена с остри скули, маслинено-зелена престилка и мрачна физиономия — не си беше направила труда да му каже името си, което беше странно. Обикновено докторите задължително се представяха и очакваха да ги запомниш. Тази обаче се държеше така, сякаш искаше да бъде забравена.
Момчето се надигна под тънкото бархетно одеяло и се огледа. Помещението приличаше на обикновена болнична стая — моторизирано легло, системи, вкарващи кой знае какво в кръвта му, маса със зелена пластмасова гарафа и чаша.
Направи му впечатление, че на стената няма телевизор — не че би разбрал каквото и да било от израелските канали. Но след прекараните по болници месеци знаеше, че познатото движение на светещия екран действа успокояващо.
Нямаше какво друго да прави, така че стана от леглото и помъкна стойката на системата към прозореца. Линолеумът беше студен под босите му крака. Навън имаше само осветена от луната пустиня, безкрайна шир от камъни и храсти. Отвъд паркинга не се виждаше никаква изкуствена светлина. Израелците го бяха замъкнали насред нищото.
Защо?
Болниците се намираха в градове, в места с хора, светлини и коли. Но той не беше видял нищо такова, когато хеликоптерът кацна на онзи паркинг. Имаше само няколко потънали в мрак сгради с отделни светещи прозорци.
В хеликоптера беше закопчан за седалка между двама израелски командоси. И двамата гледаха да стоят колкото се може по-далеч от него, сякаш се страхуваха да го докоснат. Можеше да се досети защо. Преди това беше чул един от американските войници да споменава, че по дрехите и в косата му още има остатъчни елементи от онзи отровен газ. Никой не смееше да го докосне, докато не го обеззаразят.
В Масада го съблякоха чисто гол в специалната палатка и отнесоха дрехите му. После го подложиха на серия химически душове, сякаш се опитваха да изтъркат всяка мъртва клетка от кожата му. Дори мръсната вода беше събрана в запечатани туби.
Можеше да се обзаложи, че знае каква е причината да се намира насред нищото — за да играе ролята на опитно зайче, докато не разберат защо е оцелял от газа, убил всички останали.
След всичко случило се беше доволен, че не спомена нито дума за поражението от меланомата, изчезнало от китката му. Разсеяно разтърка с пръст мястото, като все още се опитваше да проумее какво означаваше това. Не беше трудно да пази тайната си. Почти никой не разговаряше с него — разговаряха
Само един човек го беше погледнал в очите.
Отец Корза.
Помнеше тъмните очи на благото лице. Думите му бяха мили, питаше го колкото за ужасите от деня, толкова и за майка му и баща му. Томи не беше католик, но въпреки това оцени отношението на отеца.
При мисълта за родителите му сълзите отново започнаха да напират, но Томи ги пъхна в кутията. Беше изобретил кутията, за да се справи с лечението на рака. Когато някои неща му причиняваха твърде голяма болка, затваряше ги за по-нататък. С влошаващото се здраве и тежката диагноза изобщо не си беше представял, че ще живее достатъчно дълго, за да му се наложи някога да я отвори.
Погледна голата си китка.
А ето че май щеше да живее.
Ерин клекна зад саркофага и запуши уши. Трепна, когато Джордан задейства залепения за стената С-4. Усети взрива като удар в корема. В помещението се вдигна облак прах. От тавана се посипа пясък и полази по голата ѝ кожа като хиляди паяци.
После Джордан я дръпна рязко.
— Мърдай!
