Не разбра защо е толкова настоятелен — докато не си даде сметка, че ехото от взрива продължава да се засилва. Вдигна глава и в същото време земята подскочи под нея.
Поредният трус.
Свещеникът я хвана за другата ръка и я помъкна към димящата стена. В нея имаше малък отвор. Прекалено малък.
— Помогнете ми! — извика Джордан.
Тримата заедно избутаха разхлабените камъни по краищата. Зад дупката зейна тъмен коридор, изсечен в скалата. Някога в миналото хора го бяха изкопали, за да стигнат някъде — и точно в момента
Трусовете се засилваха. Коварната земя се раздвижи под нея и тя се блъсна в стената.
— Нямаме време! — изрева Джордан и дръпна последния камък. Отворът беше достатъчно широк, за да се проврат с мъка през него. — Всички навън!
Преди да направят каквото и да било, оглушителен тътен ги събори на земята.
По засводения таван над тях плъзна пукнатина.
Джордан скочи, сграбчи Ерин и я набута в отвора. Тя одраска лактите си, докато се провираше. Успя да се изправи в коридора и светна с фенерчето назад към Джордан.
— Ваш ред е, падре — извика Джордан. — Вие сте по-дребен от мен.
Свещеникът кимна, хвърли се с главата напред през тесния отвор, претърколи се и спря в клекнало положение до Ерин. Огледа се бързо. Какво ли очакваше да види?
Ерин се обърна отново към Джордан. Той ѝ отвърна с бърза усмивка. Зад него целият таван се срути като едно цяло, разбивайки саркофага.
Джордан скочи към отвора. Прокара едното си рамо през дупката, но заседна. Лицето му се зачерви от напрежение. Гробницата продължаваше да се срутва зад него под тежестта на планината. Сините му очи срещнаха нейните. Ерин прочете изражението им. Нямаше да успее. Той кимна към тъмния коридор, давайки ѝ знак, че трябва да го остави.
Внезапно отец Корза се озова до него. Пръсти като клещи сграбчиха свободната му ръка и го дръпнаха с такава сила, че камъните се разлетяха и освободиха тялото му. Джордан падна задъхан върху свещеника. Лицето му беше изкривено от смес между болка и облекчение.
Отец Корза се изправи и му помогна да стане.
— Благодаря, падре. — Джордан хвана ръката му. — Добре, че това рамо не ми трябва.
Свещеникът посочи към тъмния коридор. Той се спускаше стръмно, изсечен на груби стъпала. Цялата планина се тресеше и беше ясно, че още не са в безопасност.
— Вървете! — подкани той.
Ерин нямаше намерение да възразява.
Хукна надолу, прескачайки през няколко стъпала. Единствено слабият лъч на фенерчето осветяваше пътя ѝ. Проходът вървеше на зигзаг. Планината се движеше. Тя изгуби броя на завоите наляво и надясно. Нагоре и надолу. Значение имаше единствено посоката напред.
Стъпи накриво и глезенът ѝ поддаде. Преди да успее да падне, свещеникът я подхвана и я понесе като пожарникар. Ръката му беше като желязо; движенията на мускулите му ѝ напомниха за течаща лава.
След стремглаво спускане по стръмен участък на коридора той рязко спря и я пусна.
Ерин успя да си поеме дъх и опипа глезена си. Навехнат, но не много. Насочи слабия лъч на фенера напред. Светлината спря в стена от варовик, която блокираше пътя им.
Джордан ги настигна и изстена.
— Задънен край.
Рун прокара длани по равната каменна стена, която препречваше пътя им, като оглеждаше внимателно повърхността. Усети едва доловима топлина. Макар че нощта вече бе паднала, камъкът още беше запазил в себе си лъчите на слънцето.
Затвори очи и си представи големия камък, бутнат пред изхода на тунела. Вече беше открил пролуките по долния край.
Долепи ухо до грубата повърхност и се заслуша съсредоточено в света от другата страна. Чу признаци на живот — тихо потупване на лапи върху пясък, удари на сърце на чакал...
— Да се върнем обратно, падре? — попита Джордан и гласът му отекна в коридора. — Да потърсим друг изход?
Но американецът знаеше, че няма друг изход.
— Вече сме почти навън — заяви Рун, изправи се и се обърна. — Това е последното препятствие.
Но времето им изтичаше, подобно на пясък в пясъчен часовник.
В този случай — в буквалния смисъл на думата.
Над тях планината продължаваше да се тресе. Пясъкът вече се изсипваше по стръмните стъпала на коридора, течеше през пукнатини далеч горе и се събираше в най-ниската част на тунела. Скоро щеше да запълни изцяло тясното пространство.
Джордан отиде до Рун и постави длан върху скалата.
— Значи да бутаме?
Нямаха друг избор.
Ерин се присъедини към тях, като прибра меката си руса коса зад ушите.
Рун натисна с цялата си тежест камъка заедно с останалите. Още след първия опит разбра, че е безсмислено, но продължи да се напряга, докато не усети как сърцата им се разтуптяха от изтощение и надуши кръвта по издрасканите им длани. Общото усилие не беше достатъчно.
А през цялото време Масада продължаваше да се тресе.
Пясъкът вече достигаше до средата на прасците им.
До него другите двама опряха гръб в неподвижната скала.
— Ами гранатата на колана ти? — посочи жената. — Не може ли да разбие камъка?
Войникът посърна.
