— Не е достатъчно мощна. А и взривът ще се отрази право към нас. Дори да не бях използвал целия пластичен експлозив на Маккей, едва ли щяхме да взривим тази скала, без да станем на хамбургер.
Силен трус разлюля планината. Лицето на жената побеля. Войникът впери поглед в камъка, сякаш се канеше да го избута само със силата на волята си. На лицето му се четеше отчаяние, яростно желание да остане жив още един час, още един ден.
Войникът прегърна жената и я придърпа към себе си. Тя се отпусна и скри лице в рамото му. Мъжът нежно я целуна по темето — толкова леко, че тя едва ли го усети. Колко естествено се бяха прегърнали. Свещеникът гледаше простата утеха от контакта, от докосването, която можеше да се намери само в близостта на друг човек.
Прониза го болезнен копнеж да може да бъде като тях.
Но не това бе неговата роля. Той се обърна към канарата, твърдо решен да им помогне.
Пясъкът се стичаше по челото и миглите му. С обърнато нагоре лице той затвори очи в молитва.
„Твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми.“[4]
Откъсите от писанието потекоха през ума му, за да търси отговори и за да се съсредоточи. Откри се за Божията воля и се остави на нея.
Зачака, докато пясъкът бавно се сипеше около краката му — но отговор не дойде.
Тъй да бъде.
Щеше да посрещне края си тук.
Докато докосваше кръста на гърдите си, внезапно в ума му засия откъс от писанието: „А Йосиф, като купи плащаница, сне Го, па Го обви в плащаницата и положи в гроб, изсечен в скала; и привали камък върху вратата гробни...“
Разбира се.
Отвори рязко очи и огледа неподвижния камък. Докосна равната повърхност и си представи също толкова равната му друга страна. Спомни си пролуките по дъното, как ръбовете на камъка бяха заоблени. Представи си как кривата продължава по целия камък, образувайки кръг.
И го видя мислено.
Плосък каменен диск.
Устните му се раздвижиха в безмълвна благодарствена молитва, след което той отиде при другите.
Жената стана да го посрещне.
— Какво има?
Явно беше забелязала нещо на лицето му. Това, че друг можеше да разчете така лесно изражението му, само по себе си показваше колко отчаян е бил. Надеждата блесна в очите му.
Когато войникът приближи до него, Рун откачи гранатата от колана му.
— Няма да се получи — каза мъжът. — Току-що обясних...
— Доверете ми се. — Рун нагази през пясъка обратно до камъка и започна да копае до ъгъла, където камъкът се срещаше със стената. Работеше бързо, но пясъкът засипваше дупката по-бързо, отколкото той го изхвърляше.
Не можеше да се справи сам.
— Помогнете ми.
Двамата застанаха от двете му страни.
— Копайте до пода — нареди той.
Работиха заедно, докато не изчистиха пясъка по долния ръб, оголвайки малка заоблена празнина между каменния диск и пода на тунела. Рун се наведе и натика гранатата дълбоко в цепнатината, под ръба на диска.
Пъхна пръст в халката и заговори през рамо:
— Отдръпнете се колкото се може по-навътре в тунела.
— Ами вие? — попита войникът.
Вече никой не копаеше и пясъкът течеше обратно в дупката, засипа китката на свещеника и запълзя към лакътя.
— Ще ви последвам.
Войникът се поколеба, но накрая кимна и помъкна жената със себе си.
— Откъде знаете, че ще се получи? — извика Ерин към него.
Рун не знаеше. Трябваше да се уповава на Бог — и на стих от Библията, говорещ за камъни, затварящи гробници.
Евангелие от Марк, 15:46.
Този път прошепна текста, едновременно като отговор и като молитва.
— „А Йосиф, като купи плащаница, сне Го, па Го обви в плащаницата и положи в гроб, изсечен в скала; и привали камък върху вратата гробни.“
С тези думи той дръпна халката на гранатата, освободи ръката си и нагази срещу пясъчния поток.
Успя да направи само три крачки.
Взривът се изкашля зад него — огромен, рязък напън, който избълва прашна огнена топка върху гърба му. Главата му се блъсна в ръба на стена, докато падаше.
Замаян, с размътено зрение, той бавно се обърна по гръб.
Двамата тичаха по стълбите към него.
Рун остана да лежи по гръб, без да помръдва.
Въздухът миришеше на пясък и дим — и изведнъж в прохода лъхна ветрец. Сладък, чист полъх от пустинята.
— Държа го. — Войникът подхвана Рун под мишниците и го помъкна по покрития с пясък под.
Жената изтича напред.
— Виж! Взривът е изтъркалял камъка на две стъпки настрани. Как не се сетих? Затворили са тунела точно като гробницата на Христос.
— и привали камък върху вратата гробни“ — промълви Рун. Беше на път да изгуби съзнание.
Разбира се, че се беше сетила какво е направил.
Почувства как го извличат покрай почернелия камък навън. Отвори очи. Звездите бяха ярки, рязко откроени, вечни. Тези звезди бяха гледали построяването на Масада, а сега ставаха свидетели и на унищожаването ѝ.
Последва невъобразим трясък на камъни и разцепващи се скали, докато планината рухваше окончателно.
След това най-сетне настъпи тишина.
Ерин и Джордан продължаваха да мъкнат свещеника навътре в пустинята. Не искаха да поемат никакви рискове. Но накрая силите ги оставиха и те спряха.
Топла ръка стисна рамото му. Рун зърна кехлибарени очи.
— Благодаря, отче. Спасихте живота ни.
